— За теб е лесно, човеко. Всичко би могло да отнеме живота ти. Изправяш се пред смъртта всеки миг от всеки ден! За мен до този момент смъртта бе невъзможна! Не се нуждаех от храброст, защото нямаше от какво да се страхувам! Как да се изправя срещу това сега?! — дойде отговорът на Етер.
— Можеш, защото трябва. Можеш, защото това е твоят миг. Мигът, за който си била създадена! Всяка секунда от съществуването ти, от зората на времето, е отброявала до този момент. Можеш или да посрещнеш предизвикателството, да загърбиш последиците и да сториш това, за което си била призвана, или да избягаш и евентуално оцелееш, прекарвайки вечността в празен, опустошен свят, без възможността да се реабилитираш! — каза Миранда.
Етер мълчеше, забавяйки полета си. Обмисляше казаното. Дълбоко в себе си усещаше нещо, за което смяташе, че винаги я бе движело, но едва сега го опознаваше цялостно. Дълг. С нови очи погледна на земята. Когато заговори, страхът го нямаше, но заменилият го тон не бе познатото изпълнено с превъзходство перчене. В него отекваха — за пръв път — искреност и уважение.
— Много добре, човеко. Води. Не съм сигурна дали имаме шанс, но ако трябва да умра, то нека бъде сред другарите ми. Нека умра, вършейки правилното.
Избраните се оттеглиха до равния връх на ниска планина, откъдето щяха да се опълчат. Мястото бе широко и се намираше само на няколко планини от долината. Айви слезе от гърба на Мин и леко се олюля. Многократните изблици без истинска почивка бяха изцедили духа й. Тялото й бе в състояние да стои изправено, но волята й бе изморена. Лейн беше изтощен, но нищо по лицето му не издаваше това. Миранда, лишена от силата, доскоро използвала я като проводник, се бореше да елиминира опустошителния ефект, който бе оставил върху ума й. Мин тежко и морно гълташе ледения въздух, напрегната до крайност от преследването. Етер бе приела човешки облик и се взираше с очакване на север. Ако порталът не се намираше толкова далече и не бе толкова тъмно, щеше да е видяла как една последна форма преминава през него.
— Какво можем да очакваме? — попита Миранда.
— Хаос. Лудост. Стотици години енергия, освободени наведнъж, без воля или форма. Суров, необуздан мистичен бяс.
— Как да го спрем? — продължаваше да разпитва девойката.
— Не може да бъде спрян. Ще продължи, докато натрупаната енергия не бъде изчерпана — отговори гласът на Етер, примирен и равен.
— Щом е чиста мистична енергия, не е ли възможно да я насочим към нещо? — предложи магьосницата.
— Вероятно. Доколкото е възможно да изпиеш океана — отвърна метаморфът.
Миранда допря жезъла си до земята и очерта голям кръг. В него вписа триъгълник. Накрая заби тояжката си в средата. Това бе практика, описана й подробно от Дийкън, използваща се за свързването на магьосници, когато се налагаше да работят с обединени усилия. Най-добре щеше да бъде да очертае фигура с пет върха, но скорошният й опит с огромното количество открадната енергия й бе показал недвусмислено, че несвикналият ум не би се справил. Ако Мин и Лейн бъдат включени, те щяха да са в състояние също да извличат сила, но не и да я пуснат отново.
Не, това бе работа за нея, за метаморфа и…
— Третото място не е за мен, нали? — попита нервно женският малтроп, докато Миранда и Етер заемаха позиция.
— Нуждаем се от теб — отвърна девойката.
— Но аз не зная магия — скромно каза Айви.
— Нужно е единствено да я изразходваш. Ти си уникално подходяща за това — каза Етер, в чийто тон отново бе надникнало старото й аз.
Айви неохотно зае мястото си пред ръба на триъгълника, сочещ към портала. Трите се хванаха за ръце и притаиха дъх. Не им се наложи да чакат дълго. Дребната, слаба искрица синя светлина премигна в далечината. Мълчаливо бе заменена от ослепителна бяла нишка сияние, което се зараждаше от земята и се простираше към небето, раздирайки облаците. Ивицата се простираше бавно, сякаш самата реалност биваше раздалечавана, за да разкрие някакво място отвъд. Сетне дойде звукът. Едва доловим за слуха, пронизителен и обсебващ, далечен хор, отекващ през измеренията.
Ивицата светлина окъпа цялата планинска верига с неземно сияние. Оцвети облаците в тебеширенобяло, по-ярко от ден. Всички очи в Северната столица се насочиха натам. Местните преустановиха ликуването и възстановяването. В дузина гори из севера горски създания стояха втрещени от гледката. Неспокойните войници на фронта, очакващи заповеди и подкрепления, които отдавна трябваше да са пристигнали, загърбиха другите ратници отвъд границата и загледаха как тънката ивица сияние разбутва облаците.