Останалите доловиха трансформацията като далечна промяна на топла, мека ръка в твърда и студена, но това се случи далеч, във физическия свят. По-важната и много по-впечатляваща промяна настъпи в света на съзнанията им. Сякаш шлюзове бяха отворени и морето от енергия внезапно бе придобило изход. Налягането, обгарящо интелекта им и измъчващо душите им, намаля, а оставащата енергия се разля, разпределяйки се по-разредено.
Извън мистичния кръг цареше лудост. Мин се бореше с големи колкото нея създания, блъскайки с опашката си по-малките. Мечът на Лейн разсичаше по няколко демона едновременно. Изкривеният тунел енергия, виещ се към останалите, представляваше постоянна заплаха, мятайки се по склона като змия. Резки ритници и премерени хвърляния запращаха злочести създания в него, като впечатляващата им гибел ужасяващо ясно показваше какво щеше да се случи, ако някой от двамата не успее да го избегне. Стената също не биваше да бъде забравяна.
Вече бе достигнала подножието на планината и бързо се изкачваше нагоре, сякаш краят на вселената пълзеше към тях. Започна да обгръща бойното поле в обширни клещи, тъй като незасегнатите от амбициозната магия на Миранда части плъзнаха напред. Светлината му бе по-ярка от ден. Нямаше сенки, сякаш обилието сияние запълваше всичко, а може би преминаваше през солидните форми. Без значение колко се бе приближила бариерата, далечният вой си оставаше все такъв — като че не идваше от стената, а от някакво далечно създание, страхуващо се от нея. Екотът на копита, нокти и пипала трябваше да го е заглушил, но обсебващият звук някак успяваше да доминира, все така отекващ в умовете им.
Лейн тъкмо хвърляше соколоподобно създание в лъча, изригващ от мястото, на което стоеше Етер, когато зърна нещо на няколкостотин крачки надолу по склона. Не беше едно от създанията. Бе нещо по-лошо — нещо, което съвсем не стоеше на място. Ивица тъмнина. Дори и тъмните демони, с които се сражаваха, изглеждаха поне малко сиви пред бялата светлина. А тази форма успяваше да й се противопостави.
Намиращ се дълбоко в ума му инстинкт го уведоми, че каквото и да представлява това нещо, именно то бе същинската заплаха. Пълчищата чудовища, дори стената от енергия не значеха нищо. Възползвайки се от подходящ момент, Лейн се хвърли към него.
— Не мога повече. Това е същинска агония! Какво да правя? Енергията! — изпищя Айви в ума си, докато напрягаше сили.
Потокът на открадната енергия бе нараствал експоненциално и Айви наближаваше лимита си. До този момент изпълняваше ролята си, пасивно позволявайки на необработената от останалите енергия да се влива в душата й, но сега бе изпълнена до пръсване. Не знаеше нищо за фокус, дисциплина, обгръщане на мощта в душата й и запазване на място от ума за мислене. Енергията се просмукваше в нея. Всяка клетка на тялото й и всеки нюанс на душата й кипеше. Останалите наблюдаваха със свързаните си умове, изпитвайки притеснение, но и ангажирани.
Още от самото начало бе подготвено решение, задържано до този момент заради заплахата, която криеше — но времето бе настъпило.
— Айви — изрекоха едновременно Етер и Миранда, подготвяйки се. — Отвори очи.
Малтропът го стори. Един-единствен образ изникна в ума й. Етер бе едва видима, съвършено прозрачна кристална снага, пречупваща ивица светлина. Миранда почти не се виждаше от ивиците мистична енергия, кръжащи около нея, докато заклинаваше. Точно пред Айви се издигаше необуздана колона гърчеща се енергия. По повърхността й проблясваха форми, които не бяха предназначени да бъдат съзирани. С периферното си зрение Избраната долови полусъзрени сблъсъци между Мин и създанията, с които се бе сражавала в долината. А в самия край на погледа й нямаше нищо… само масивна, цялостна бяла стена. Айви извърна глава, взирайки се удивено и ужасено.
Умът на бедното създание нямаше никакъв шанс.
Когато страхът я обзе, останалите трябваше да насочат част от умовете си към магия, която да увеличи силата им достатъчно, за да не се изтръгне мятащото се създание от ръцете им. Обгърналата я синя аура можеше да се мери със стената по ослепителност. Мистичният товар се насочи към нея. Душата й изразходваше струпаните резерви и поглъщаше акумулираните от тях, в отчаян опит на всяка цена да избяга от бушуващия наоколо хаос. Гласът й се извиси в страховит писък, който бе чут дори в далечната столица.
Хиляди от жителите на Северната столица потръпнаха от внезапния писък, отекнал, докато в ням потрес се взираха в приближаващата стена. Само от Дийкъновото лице не струеше краен ужас. Ликът му изразяваше удивление.