Водачката се усмихна.
— За всеотдадеността! Нека винаги бъде достатъчна! — изрече Кая, надигайки манерката си.
Останалите се присъединиха към тоста.
Водачката на Подронието бръкна в дисагите си и измъкна бутилка, неловко напълвайки манерката си.
— Вземи — рече тя, подхвърляйки посребрената съдина на Миранда. — Може да не съм край теб в триумфалния момент, но поне мога да се погрижа да го отпразнуваш подобаващо. Сега върви. Аз ще се погрижа за огъня. Не карай останалите обществени врагове да те чакат.
Миранда и Дийкън се сбогуваха и яхнаха конете си, съпроводени от ликуването на бунтовниците. Когато двамата се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути, Дийкън заговори.
— Онзи едър джентълмен, Тус… той ти е предложил брак?
— Не бих го нарекла предложение. По-скоро беше твърдение — отговори Миранда.
— Случвало ли се е и преди? — попита младежът.
— Не. На какво се дължи този внезапен интерес?
— Ами… Когато за пръв път дойде в Ентуел, беше ми трудно да си представя откъде идваш. Какво си оставила зад себе си. Като нищо би могла да си родена същия ден. Предполагам, е напълно нормално аз да не съм единственият мъж, който осъзнава какъв прекрасен човек си.
— Изобщо не беше нищо от сорта, Дийкън. Просто му помогнах да избяга от затвора — каза момичето, опитвайки се да успокои тревогите му.
— Разбирам… Но трябва да е имало и други. Имам предвид… — продължаваше той.
— Имах неколцина познати, но рядко за дълго. Докато бях с чичо, рядко стигах по-далеч от това да узная името на някое момче, а след смъртта му не съм се задържала на някое място достатъчно дълго, за да опозная някого. Ами ти?
— Никоя. Както съм ти казвал, познавах всички хора в Ентуел. Те са като голямо семейство. Мисълта за романтика изобщо не ме е спохождала.
— Наистина… Не съм си представяла, че ще имам подобен ефект върху някого — каза Миранда, като се изчерви.
— Е, аз… — поде Дийкън. — Не исках да те карам да се чувстваш неловко. Само…
Девойката поклати глава и се усмихна.
— Всичко е наред… Дийкън — каза тя, чертите на лицето й внезапно придобили сериозност. — Погледна ли обявлението?
— Не. Но бях любопитен. Има описания. Коректни ли са? — попита той, докато изваждаше плаката.
— Прочети и виж сам.
— Миранда. Доказана убийца и тресорска съчувственица. Притежава познания по мистичните изкуства, нарушаващи съглашенските закони. Виновна в измяна. Червената сянка. Прословут масов убиец, всеизвестен асасин. Опитен воин. Етер. Изключително могъщ мистик. Метаморф. Безразлична към живота на смъртните. IV. Изключително нестабилна. Артистичен гений. Ученичка на… Лусия Селесте. Това… това…?
— Майка ми — каза Миранда.
— Не може да е истина — увери я Дийкън.
— Не може ли? Останалото е истина — поне е истина сега. Знаем, че е била нещо различно, преди да са я променили. А ако е гений, значи е една от оригиналните Избрани. Очевидно искат да ни заловят. Няма причина да са възнамерявали нещо по-различно преди. Виж какво стана, когато намерихме Лейн и останалите. Разрушиха половината град в опит да ни заловят… а тя е била в Кенвард преди всички онези години. Тогава също са го сторили. Заради нея, Дийкън… — девойката се замъчи да изрече думите край заседналата в гърлото й буца. — За да се доберат до нея, са разрушили Кенвард!
Опита се да спре риданията си, но не успя да спре и сълзите.
— Миранда, моля те… Не си причинявай това! — помоли я Дийкън.
— Знаел е точно какво да каже. Изречението за майка ми. Никой няма да има полза от него. Никой от прочелите го няма да си спомни. Никой няма да знае, че е била в Кенвард. Но той е знаел, че аз ще видя — изрече тя с треперещ глас.
— Кой?
— Епидим. Беше в главата ми. Знаел е какво е нужно. Знаел е, че ще мога да свържа нещата, че само аз ще мога — просъска девойката. — Другите имена. Онези от книгата на Лейн. Те също са били негова идея. Усещам го. Той манипулира всичко това. Почти мога да го усетя в съзнанието си, дори и сега.
— Каква полза му носи да узнаеш това? — попита Дийкън.
— Айви… е причината семейството ми да умре! — отвърна девойката.
— Вината не е била…
— Зная, зная! — прекъсна го тя. — Вината не е била нейна. Не е знаела за появата им. Не е могла да стори нищо, за да ги спре. Не е взела решението да остане. Мислиш ли, че нещо от това има значение? Мислиш ли, че това знание ще ми позволи да я зърна, без да изпитам болката отново? Как бих могла да се сражавам редом с нея, когато дълбоко в себе си ще зная, че ако не е била тя, всички мои обични люде щяха още да бъдат живи? Животът ми не би поел в такава посока, всички онези хиляди животи не биха били стъпкани. Когато е била родена… е обрекла всички ни!