— Миранда, точно това цели Епидим! Не бива да му позволяваш да те контролира така! — настоя Дийкън.
— Какво знаеш ти?! Би ли могъл изобщо да си представиш как се чувствам? През целия си живот съм раздирана, носена на произвола на съдбата. Прекарах години, винейки войниците, които ни заляха. Войниците, които не успяха да ги отблъснат, но в нищо от това нямаше смисъл. Всичко бе прекалено бързо, прекалено мащабно. Някак, след толкова време, почти бях успяла да го превъзмогна. Само за да се съживи отново сега! За да бъда залята отново от болката! И то придружена от лице! Лицето на приятел! Наистина ли смяташ, че бих могла да го загърбя?
— Миранда, оставих зад себе си всички хора, които обичах, за да дойда тук. Зная, че не са мъртви, но със същия успех биха могли да бъдат. Никога не ще ги видя отново. И по-лошо — онези, които няма да ме забравят, ще ме запомнят с безчестие. Но го сторих. Оставих ги завинаги. И не съжалявам. Защото знаех, че идването ми тук има по-голямо значение. Знаех, че откриването ти ще ме направи едно цяло, че твоята помощ ще спаси света. За тези неща хората отдават живота си. Те не са жертви, те са мъченици на войната. Трябва да помниш това.
Миранда бе свела поглед, очите й прекалено замъглени от сълзи, за да предоставят някакъв образ. След миг девойката повдигна глава. Наближаваха края на пътеката. Скоро щяха да се срещнат с останалите. Обърса сълзите си. Мразовитият вихър ги вледени върху тъканта на плаща.
Още няколко минути с веещия в лицата им сняг ги доведоха до нещо, в чието тукашно съществуване Миранда дълбоко се бе съмнявала. Път. Тесен, разбира се, но далеч по-поддържан от болшинството друмища, по които бе бродила в дните преди започването на тази лудост. Повечето планински пътища следваха склона или се спускаха в долините, но този бе прав като конец и почти без наклон. Разсичаше билото, изчезвайки в далечината в някакъв тунел. Очевидно многократно отвеждаше сред недрата.
Бе застлан с чакъл. И тъй като не беше скован от ледове, това говореше за редовна и усърдна поддръжка. Лицето му бе раздрано от две бразди — разстоянието между тях съответстваше на кола, а дълбочината им говореше за постоянен трафик.
— Какво стана? — изтърси Айви, когато двамата се появиха. — Лейн каза, че някакви твои приятели щели да се срещнат с теб. Защо не можеше и аз да ги видя?
Лейн я изгледа строго.
— Нещата вървят зле, Лейн. Покажи му — изрече Миранда с отмерено спокойствие.
Дийкън измъкна прокламацията и я подаде на асасина. Лейн не избухна открито, но гневът му не остана тайна за останалите.
— Подронието се опитва да ги сваля, обаче биват лепени навсякъде — обясни девойката.
— Какво? Дай да видя! — рече Айви, изправяйки се на пръсти, за да надникне над рамото на Лейн. — И мен ме има! Пфу. Сякаш е нарисувана от същия човек, направил и рисунката ми, която Дийкън има. Останалите също. Без Етер.
Миранда се огледа. Метаморфът липсваше.
— Къде е тя? — попита момичето.
— Отиде да събере храна. В тунела няма да сме в състояние да ловуваме, а не искаше да остава насаме с мен, докато Лейн ловува — обясни Айви с клюкарски тон.
— Това може да не се увенчае с особен успех — отбеляза Дийкън. — Не ми прилича на някого, който се е загрижил какво точно ядем, нито как да се сдобие с него.
— Чудя се как ли ще донесе храната — разсеяно разсъждаваше Айви. — Не мислите, че е толкова глупава да я носи със себе си във въздуха, нали?
Лейн бе приключил с оглеждането на обявлението. Смачка го и го хвърли.
— Хей! — рече женският малтроп, навеждайки се и внимателно разгръщайки топката пергамент. — Не съм свършила.
— Това не променя нищо — изръмжа асасинът.
— Когато всичко приключи, ще ти е трудно да се върнеш към предишното си поприще на асасин, ако всеки знае как изглеждаш — каза Миранда.
— Случващото се след края на всичко е без значение — отвърна Лейн.
— Това трябва да е твоя стара рисунка, Миранда. За теб се отнася същото, Лейн. Вижте косите. Тази на Миранда е по-къса. А на Лейн е дълга и вързана — забеляза Айви. — Не съм ви виждала да изглеждате така. Лейн някога…