— Тихо — изрече то. — Усещаш ли?
— Какво? — нетърпеливо попита тя.
— Мъка. Сладка като лятно вино. Преди не можех да ги усещам. Момичето бе придобило опит в прикриването си. Но бе необходимо едва доловимо побутване, за да подпаля съзнанието й. Сега двете пламтят с потискано от десетилетия страдание. То звънти, ясно и силно. Великолепно. Това винаги носи успех. Старите рани се простират най-дълбоко.
— Къде са? — настоя да узнае Тригора.
— Казах да мълчиш! Това е момент, чиято сладост трябва да бъде оценена — отвърна детето, отпускайки глава назад и галейки плавно въздуха с пръсти, сякаш дирижира симфония.
— Спри да ми губиш времето! Кажи ми къде са и ме остави да си изпълня дълга!
То отвори очи с отегчена въздишка.
— В тунела, отправили са се към торището. След малко ще кажа на Багу. Убеден съм, че той ще изпрати посрещачи. Откри ли приятеля си, когото те помолих да издириш?
— Да. На прага на смъртта е — отговори Телоран, внезапно отвратена от словата си.
— Погрижи се да е достатъчно силен да стои на крака. Това е всичко, от което се нуждая. Колкото и да е забавно да наблюдавам неловкостта ви да се занимавате с дете, щом успея да използвам него като съд, ще приключим с пророчеството веднъж завинаги. Дотогава ме остави да се наслаждавам на плодовете на добре засетите семена — заяви то.
Сетне пак притвори очи и се върна в блаженото си състояние. Няколко мига Тригора стоя, наблюдавайки как Епидим се опива от мъката на намиращите се далеч герои. Бе очевидно, че с нищо нямаше да напредне тук. Обърна се и се отправи към тъмниците.
Тонът на Айви бе станал по-измъчен.
— … онзи отвратителен, отвратителен кристал… острието — продължи тя, стискайки гръдта си при последните думи. — Не. НЕ! ЗАЩО?
Започна да се бори срещу държащите я ръце.
— Отвори очи! — заповяда Миранда.
Очите на Айви се отвориха и рязко се застрелкаха наоколо. Вече не яздеха. Всички бяха спрели. Девойката я държеше за раменете, Дийкън бе приближил сияещия си кристал. Целият тунел бе окъпан в яркосиньо сияние, което утихна, когато Айви осъзна, че нищо не я заплашва. Зад Миранда, почти невидим в сенките, стоеше Лейн. Край него бе застанала Етер, вперила мрачен поглед.
— Те ме промушиха! В гърдите! Беше острие. Като онова, което Димънт използва срещу Етер, когато бяхме във форта му. И тогава беше той. Войниците избиха останалите. Майка ми, баща ми… мен! Той… той ме уби! Как е възможно да съм жива? Какво съм аз? Какво са ми причинили? — изрева тя през сълзи. — Защо ме накара да си спомня?!
Слабо заудря с юмруци по Миранда, която също плачеше. Не от насила вложена от Айви емоция — болката на девойката бе истинска. Потопени в същата мъка, двете се прегърнаха, телата им тресейки се от хлипанията.
— Имаше пламъци. Видях ги… Чувах пищенето… Само него чувах… Дори и когато умряха… — плачеше тя.
— Съжалявам. Не исках да го преживяваш отново — успя да промълви Миранда. — Просто трябваше да зная дали е истина. Трябваше да си припомниш коя си в действителност.
— Но… Аз не… Дори не помня името си… Или имената на родителите си… семейството… Помня само онзи ужасен ден… Също така помня… само за миг… как видях себе си, това аз — отстрани… сякаш беше друга… Не бях винаги каквото съм сега… Но не мога да си спомня какво съм била — съумя да изрече Айви между хлипанията.
Етер с отвращение наблюдаваше изливането на емоции. Дийкън отпусна ръка върху рамото на Миранда, предлагайки малкото утеха, която му бе по силите. Метаморфът се обърна към Лейн, който стоеше невъзмутим както винаги, вперил поглед в Айви.
— Е? Няма ли да поглезиш звяра? — изръмжа тя.
Лейн се извърна, насочвайки поглед към мрака зад тях. Размърда уши и се опита да напрегне слух над бавно затихващите хлипове на спътничките си. Не долови нищо, но усещаше, че нещо не е наред. Направи още няколко крачки в мрака. Етер го последва.
— Не си създаден за това, Лейн. Нито пък аз. Ние сме Избрани. Не сме създадени да забавляваме слабоумните. Първоначално бях изпълнена със задоволство от внезапната ти отдаденост на каузата ни, но бързо ми се изясни, че те е мотивирало не желанието да изпълниш ориста си, а отмъщението. Отмъщението е нищожно дело, Лейн. Пък и отмъщение за какво? За това, че на звяра му е отказано убежище?
— Не се нуждая от одобрението ти — простовато отвърна асасинът.