— Така и трябва. Зная, че се държах по начин, който бе… прекалено прям опит да насоча сърцето ти към това, към което би трябвало да се стреми. Осъзнавам, че подобно поведение бе неподобаващо и съвсем ненужно. Независимо дали го приемаш или не, ти си оригинален Избран, аз също. Ние двамата сме единствените същества, създадени по волята на боговете с изричната цел да отблъснат наплива на тъмнината, които са останали непокварени и цялостни. Привързаността ти към Айви е погрешна. Постепенно ще осъзнаеш това, както ще осъзнаеш, че може да има само една, която е достойна. Изисква се само време. Двамата с теб го притежаваме в изобилие. Така че ще изчакам проясняването на разсъдъка ти — заяви Етер.
Лейн бавно и демонстративно си пое дъх.
— Но ти давам един съвет.
— Какъв? — изръмжа той, изгубил търпение.
— Още преди откриването на този звяр вярвах, че няма повече Избрани. Фактът, че тя технически остава валиден Избран, говори, че някъде може да се крие и пети. Зная, че Миранда смята Свръхсъсредоточието за настъпило, че някъде вече срещано от нас същество е петият Избран. Това е нелепо. Обаче — ако съществува дори и частица вероятност това да е истина, изключително важно е и последният Избран да бъде открит. Дори и ако това означава, че онова… нещо ще заеме постоянно място сред нас. Когато жаждата ти за мъст бъде задоволена от разрушаването на безсмисления форт, предлагам да насочим всичките си усилия към търсенето на последния ни съюзник, докато не бъде доказано, че такъв не съществува.
Лейн не каза нищо и отново насочи вниманието си към мрака назад. Долавяше нещо, което не му се нравеше.
Дийкън безпомощно гледаше как двете му спътнички се огъват под тежестта на десетилетна мъка. Напразно се опитваше да ги утеши.
— Всичко е наред. Вече е минало. Стореното не може да бъде променено — рече той.
— Какво беше това място? Мястото, което видях? — молеше се Айви. — Кажи ми, че знаеш.
— Кенвард. Моят… нашият дом — отвърна Миранда, бършейки сълзите си.
— Кенвард… клането, за което говореше, избило всички без теб и чичо ти… Била съм там? Но ти каза, че е било преди години… Главата ми — рече тя, потръпвайки от болка, долепвайки длан пред очите си. — Предполагам тъгата ми причинява това. Прави ме слаба… и отваря стари рани. Донякъде е поетично, нали?
Беше права за старите рани. Дълбоката цепнатина в ръката й, която едва не й бе коствала живота, отново кървеше. Миранда затвори раната и й помогна да се изправи на крака.
— Ако това е било Кенвард, познавала ли си ме? — попита Айви.
— Възможно е. Бях много малка. Спомените ми са смътни. Но съм сигурна, че майка ми те е познавала. Лусия. Името й е споменато в прокламацията — каза девойката.
— Лусия… Сега си спомням името. Тя беше… наставник. Но не лош като Димънт и останалите. Мисля, че тогава имах много наставници. Но не мога… не мога да си спомня защо! Защо са ми останали само лошите спомени? — проплака тя.
— Припомни си това. Останалото също ще се върне.
— Тишина — шепнешком нареди Лейн.
Всички се извърнаха към него. Асасинът затвори очи и се съсредоточи върху нещо, което бе недоловимо дори и за Айви. След миг отново погледна. Бе убеден.
— Някой влезе зад нас в тунела — каза той. — Най-малко един кон. Трябва да продължим. Намалете светлината.
Яздещите бързо се качиха по седлата и групата продължи. Звукът от копитата ехтеше гръмко, заличавайки звуците от неизвестните преследвачи и същевременно улеснявайки намирането на пътниците. Можеха да се придвижват по-тихо пеш, но изоставените коне щяха да издадат присъствието им. А и предлаганата от животните бързина можеше да се окаже достатъчна, за да поддържат преднината си.
И преди времето течеше бавно, но сега всеки миг се разстилаше в цяла вечност. Бе видно, че Айви прави всичко по силите си, за да не позволи на страха да я овладее. Не спомогна за разсейване на напрежението и това, че конете започнаха да преплитат нозе. Животните не бяха получили достатъчно храна и вода. Провизиите за тях бяха свършили малко преди навлизането в планините, а в тунела нямаше нито откъде да се напият, нито откъде да отскубнат и стръкче трева. Умишлено предпазливият им ход ставаше все по-бавен, докато не стана ясно, че тайнствените преследвачи скоро ще ги настигнат.
Напрежението нарастваше. Дълъг отрязък от инак безличния тунел бе покрит с две петна кръв, а скоро след това попаднаха на купчина неразпознаваеми останки. Времето ги бе превърнало в изсъхнала черупка, през която минаваха коловозите. Мършата изпълваше прохода с миризмата на смърт. Малко след това Лейн даде знак светлината да бъде изгасена напълно.