— По дяволите! Нещо подхранва проклятието. Не е нужно да си гений, за да определиш какво — рече той, хвърляйки поглед към сияещите кристали по покривите. — Няма причина да смятаме, че тази им магия е различна от останалите. Прекъснем ли източника, елиминираме заклинанието.
— Значи трябва да разрушим кристалите — каза Миранда.
Това бе всичко, което Лейн се нуждаеше да чуе.
— Пазете Айви — заръча той, хвърляйки се в действие.
Тутакси движенията му станаха неразличими за простото око.
Без да си прави труда да отбягва сгъстяващата се орда немъртви, острието му ги разсичаше като суха тръстика, разчистило път, който бързо се затвори подире му.
— Айви, стой край нас — каза Миранда, поглеждайки назад, за да се убеди, че спътничката им е в безопасност. Но нея я нямаше.
Девойката отново извърна глава и видя Айви да се втурва след Лейн. Беше ли уплашена? Беше ужасена.
Страхът не спря да прогаря ума й, докато не започна да й се струва, че тече през самите й вени. Съпровождащата я аура бе ослепяваща. Никога не бе осъзнавала промяната в такава степен, не се бе потапяла в нея толкова дълбоко, без да изгуби себе си, но не можеше да допусне това. Приятелите й се нуждаеха от нея. Не някакво безмозъчно чудовище. Не някакво хленчещо момиченце. Нуждаеха се от нея. Когато достигна първото от скверненията, които някога са били хора, Айви замахна с оръжието си. Далечни спомени — нейни, а същевременно не принадлежащи ней — напътстваха тялото. Дръж оръжието така. Стъпи по този начин. Тренировки, някакъв остатък от това, което наставниците й бяха наливали в ума й. Мускулите й работеха сами. Острието разсичаше мощно и уверено. Главата на един от труповете се търкулна.
Дълбоко в ума си усещаше нещо да я окуражава. Нещо я подтикваше да продължи. Нов замах. Пореден. Още от създанията падат. Усети как нещо се усилва. Желанието да срази всички тези врагове растеше като глад, който настояваше да бъде утолен. Още от олюляващите се тела се приближиха към нея, но тя продължаваше да нанася удари с меча. Страхът се стопяваше. Както и всичко останало. С всеки замах усещаше как желанието се усилва. Превръщаше се в нужда.
Предните редици на ордата вече достигаха Миранда. Посятият сред тях огън от Етер се бе разпрострял, което само увеличаваше заплашителността им. Айви вече бе потънала дълбоко сред редовете им, обзета от някаква невиждана досега ярост, която не й позволяваше да забележи, че враговете й бяха безкрайни. А междувременно пламъците продължаваха да скачат от труп на труп, приближавайки се до нея. Мечът нямаше да й помогне, ако бъде заобиколена от огън.
Нова огнена струя бликна от криптата. За момент Етер увисна високо над долината. За пръв път осъзна, че не помага. Лейн бе унищожил част от немъртвите. Дори Айви го бе сторила. А атакуваните от нея създания все още не бяха сразени. В очите й проблесна съсредоточеност. Стисна огнените си юмруци и фокусира ума си. Щеше да ги изпепели. Пламъците започнаха да се издигат. Сиянието им стана почти ослепително. Започна да се тресе от изтощение, но телата под нея все още стояха прави.
Потоци енергия се изливаха от Етер, подхранвайки пламъци, които се издигаха високо в небето. Овъгленият камък на подпалената от нея крипта започна да сияе. Избраната изрева и вля дори още повече сила в преизподнята. По стените плъзнаха огнени нишки, сронвайки хоросана, пропускайки навън побелелия огън. Накрая криптата се строполи, последвана от Етер. Лишени от свръхестествено гориво, пламъците угаснаха.
Огромна част от долината бе почерняла. Крачилите из нея тела се бяха превърнали в купчинки овъглени кости и пепел. Метаморфът се строполи в средата на ивицата овъглена земя и с огромно усилие прие каменната си форма.
Лейн достигна върха на най-близката крипта. Вратите й още не се бяха отворили, но огнената ярост на Етер бе стопила голяма част от снега, който ги блокираше. Много скоро затворените вътре създания щяха да излязат. Нанесе удар към големия кристал. Проблесна светлина, съпроводена от енергиен пукот. Острието отскочи, а кристалът остана незасегнат. Втори и сетне трети удар постигнаха сходна липса на ефект. Малтропът прибра меча си и заби пета в каменната подложка на кристала. Тя се напука. Вторият удар разшири пукнатините в ледения камък, а третият бе достатъчен да отчупи кристала, който полетя към земята. Лейн отиде до ръба и надникна. Кристалът се бе счупил и сиянието му бе угаснало, а неколцина немъртви, които се бяха катерили по стените в опит да достигнат малтропа, застинаха и паднаха на земята, но имаше други, които да ги заместят. Асасинът бързо се стрелна към ъгъла на покрива, за да откърти нов кристал.