Миранда с отвращение огледа гнусния пейзаж. Колкото и да й се повдигаше от гледката, обсипана с мъртви, в ума на девойката се бе настанила мисъл, която не искаше да си иде.
— Не е достатъчно — рече тя.
— Бих казала, че е повече от достатъчно — рече Айви, приближавайки се до ръба на покрива, след което предпазливо се върна. — Тук не ми харесва.
— Не, имам предвид, че войната е продължавала повече от век. Ако сразените от всяка битка са били донасяни тук, трябва да има и още.
— Прекалено надценяваш д’кароните. Не е възможно да са се погрижили за всеки убит — каза Етер.
— Дори и така да е… — замислено отвърна девойката.
Лейн затвори очи. Айви стори същото.
— Лошо — каза Айви. — Чувате ли?
Асасинът кимна, добавяйки:
— Под земята.
— Как така под земята? — попита Дийкън.
— Вижте! — викна Миранда, сочейки към каменната платформа в центъра на долината.
Хвърлената от Айви каменна поставка я нямаше. На нейно място се беше появила дупка. А в нея — чернота. Миранда слезе на земята, опитвайки се да прогони от съзнанието си факта, че купчините, по които стъпваше, някога са били човешки същества. Дийкън и Лейн я последваха. Етер, все още във формата на грифон, се стрелна надолу, оставяйки Айви сама.
— Хей! — гневно се провикна последната. — Не ме оставяйте тук!
Етер се приземи край останалите — точно на ръба на платформата. Няколко крачки пред тях стоеше дупката, която не оставяше съмнение, че това всъщност не е платформа, а покрив. В мрака долавяха тътрене и непогрешими стенания.
— Цялата долина трябва да е пресечена с тунели и камери — предположи Миранда.
— Несъмнено притежаващи собствени кристали — добави Дийкън.
— Да. Оставете ги. Ако целта ни тук бе да увредим делата на д’кароните като наказание за застрашаването на скъпоценната питомка на Лейн, то тя вече е постигната — каза Етер.
— Какво ще се случи, ако наистина ги оставим? — обърна се девойката към Дийкън.
— Стига немъртвите да не избягат от долината, вероятно кристалите ще се изхабят и труповете ще спрат да живеят — каза той.
— А ако избягат? — поинтересува се момичето.
— Не съм сигурен, но е очевидно, че съживилото ги проклятие е създадено с цел да се разпространява. Ако дори и едничък труп се измъкне, възможно е проклятието да се разпространи безпределно — отговори сивият магьосник.
За момент Миранда размишлява мълчаливо.
— Намиращите се долу кристали… Те също ли са изгубили защитата си? — запита тя накрая.
— Вложих значително усилие в заклинанието. Бих казал, че всеки обект със сходна защита, намиращ се в планината, е бил засегнат.
— Значи са чупливи като стъкло — продължи девойката.
— Грубо казано.
— Добре. Имам идея, за изпълнението на която ще се нуждая от помощта ти. Също и от твоята, Етер — заяви момичето.
— Ако обмисляш да слезеш там, можеш да бъдеш сигурна, че няма да ти помогна. Подобно глупашко начинание не е достойно за помощта ми — категорично заяви метаморфът.
Миранда спокойно изложи плана си. Постигането на отвратено изражение бе почти невъзможно в настоящата форма на Етер, но тя пак успя да се справи великолепно, преди да кимне неохотно. Лейн моментално пристъпи към действие, стрелвайки се към все още съхраняващия Айви покрив, за да я довлече обратно, не без протести от нейна страна. Сетне двамата се отправиха по най-безопасния път към края на долината и зачакаха. Когато заеха позиция, Етер се издигна във въздуха, кръжейки.
Миранда се отпусна на едно коляно. Дийкън зае сходна поза. Девойката допря върха на счупения си жезъл върху ледената твърд точно до ръба на каменната платформа. Магьосникът опря длан до същото място. И двамата се съсредоточиха дълбоко. Бавно от мястото на допира им се разнесе тих, но доловим ритъм. Първоначално бе нестабилен, но с течение на времето се усили и стабилизира. Постепенно преля в тътен, а сетне и в рев. От сградите започнаха да се сипят тухли. Дупката в покрива се разшири.
Двамата магьосника се съсредоточаваха върху заклинанието, усилвайки го до предела на силите си. Цепнатини раздираха земята. Цели парчета от дъното на долината паднаха, повличайки със себе си купчини сразени ратници. Трусът продължаваше да се усилва. Лед, сняг и камъни се плъзваха по склоновете. Една след друга основите под криптите поддаваха и постройките потъваха в земята. Накрая цялото дъно на долината остана без опора. Покривите на безбрежните тунели се срутиха едновременно.