Когато самата земя под тях започна да се рони, Етер се стрелна и грабна двамата чародеи, издигайки ги във въздуха. Остави ги до Лейн и Айви и кацна на свой ред, бързо приемайки човешката си форма. Всички очи, с изключение на Айвините, гледаха как прорязаната от проходи долина се самопоглъща сред суматоха от камъни и сняг. Неспирното срутване продължи в течение на минути, докато нови и нови невидими кухини се срутваха.
Накрая оглушителният бобот утихна и се възцари тишина.
— Готово ли е? — попита Айви, надничайки, като тутакси съжали за стореното.
Сега долината бе много по-стръмна — урва, обгърната от назъбени скали.
— Бих искала да останем, докато не се убедим — заяви Миранда.
— Но… нали разрушихте цялата долина! — протестира Айви, на която никак не се нравеше идеята да прекара още време край тези главозамайващи височини.
— Ако има шанс, дори едно на милион, някое от тези създания да си проправи път до повърхността, искам да съм тук, за да го спра — отговори девойката.
— От доста време не сме спирали за сносна почивка, нито за сносна храна — додаде Дийкън, макар че малцина се нуждаеха да им се напомня това.
— Колко нетипично за теб да подкрепиш предложението на Миранда — отбеляза Етер. Далеч по-експресивната й форма позволяваше подсилването на думите с поглед на снизхождение, който бе невъзможен за грифона. — Ами ако онова огромно създание се върне, докато стоим беззащитни връз тази планина?
— Доста се съмнявам, че ще имаме по-голям успех, ако ни свари да вървим по някоя от пътеките долу — отвърна Миранда.
След няколко нелишени от спор мига бе решено. Приключенците се преместиха в по-притаено кътче на долината, а Лейн се отправи да потърси някакъв улов из ветровитите склонове.
— Чакайте, нали имахме две торби с храна! — провикна се Айви, намираща се на известно разстояние от ръба на долината, където се бяха настанили останалите.
— Да… Бих предположил, че се намират под слой отломки и човешки останки, заедно с конете, освен ако животните не са успели да се измъкнат от тунела, преди да е затрупан.
— О! — отвърна тя, примъквайки се предпазливо, сякаш ръбът щеше да полети надолу, ако тя направи по-рязко движение. — Не може ли Етер да вземе още?
— Ха! Самото осигуряване на провизиите бе глупост. Не виждам смисъл да ви помагам по такъв начин, ако се отнасяте към донесеното от мен с такава безотговорност — презрително изрече метаморфът.
Айви се озъби в отговор, преди да се обърне и да заяви:
— Забелязахте ли? Не се промених! Нито веднъж!
В гласа й се долавяше гордост, която бе озарила и лицето й. Бе заслужена. За съвсем кратко време бе преминала от незнанието, че е едно и също с агресивните си трансформации, до умението да ги отлага съзнателно и дори да ги потиска.
Миранда понечи да я похвали, но бе изпреварена от Етер.
— Да. Забелязах. Постигнала си огромен напредък в изличаването на единственото нещо, което те правеше поне малко полезна на бойното поле — рече тя, моментално заличавайки радостното изражение от муцуната на Айви.
— Етер, моля те — намръщи се Миранда.
— Не, всичко е наред. Остави я да си говори. Тя просто завижда! — изрече малтропът с фактуален тон. — Защото ставам все по-добра, а тя продължава да прави същите глупави грешки.
— Нямаш си и идея какво… — поде Етер, ала беше прекъсната.
— Достатъчно. Всички сме уморени. Спестете си нападките, докато се възстановим от сражението — рече девойката.
За момент Етер замълча.
— Човеко — продължи тя.
— Какво? — отегчено попита момичето.
— Не ти, човекът, който изглежда осъзнава превъзходството ми и се отнася към мен с подобаващата почит — отбеляза метаморфът.
— Да? — рече Дийкън. Вълнението от директното обръщане на Избраната към него погълна хапливостта на думите.
— Наклади огън — голям и не се бави! — нареди тя.
— Ще се постарая — отвърна младежът, скачайки на крака и оглеждайки леда, снега и камъните около тях, дирейки някакви подпалки.
След като не откри нищо подходящо, зарови из торбицата си и извади една от Димънтовите стъкленици. Отвори я, взе един от съдържащите се вътре жълъди и го зарови в земята. Протегна кристала си над него и дръвчето моментално започна да никне. След няколко минути дървото бе почти готово.