— Ох! Горещи са — рече тя.
— Махни тези проклети неща, глупако! — сгълча го Етер от огъня.
— Тихо, това са само красиви джунджурийки — отговори Айви. — С изключение на този. Счупен ли е?
Посочи към доста голям кристал с неравна форма.
— Така изглежда. Странно. Помня, че беше съвършено чист. Сега в средата се е събрала черна мъгла — отбеляза Дийкън, вдигайки въпросния кристал.
Огледа го внимателно, обръщайки го на светлината на пламъците. Мъгливата чернота в сърцевината не бе някакъв недостатък на кристала, а бавно разливащо очертанията си петно, напомнящо капка мастило в чаша вода.
— Любопитно — рече той, подавайки го на Айви.
Тя не протегна ръка. Наместо това просто се взираше в него с празен поглед, когато Дийкън доближи кристала. Върху лицето й нямаше и следа от емоция, интерес и дори живот. Магьосникът леко придвижи ръка, която бе последвана от празния поглед.
— Айви? — разтревожено запита той.
— Какво има? — поинтересува се Миранда, извъртайки глава.
— Тя… Тя просто застина — рече Дийкън, поставяйки кристала на земята.
Очите на Айви внезапно оживяха отново, а върху лика й изникна объркано изражение.
— Какво… Не го ли беше взел току-що? — попита тя.
— Айви, какво стана? — запита девойката.
— Какво искаш да кажеш? Той посегна да вземе кристала, а в следващия миг вече не го държеше. Питай него какво е станало!
Лейн се бе доближил.
— Вземи отново кристала — нареди той.
— Убеден ли си? — каза Дийкън.
— Небеса, аз ще го вдигна — рече Айви, привеждайки се напред.
Дийкън бързо го грабна. Празнотата отново я обзе.
— Айви? — отново запита той.
Айви не отговори.
— Дай й някаква заповед — каза Лейн.
— Заповед? Много добре… Айви, стани — рече Дийкън.
Тя бавно се подчини.
— Как се казваш, Айви? — продължи младежът.
— Нямам име — безжизнено отговори тя.
— Какво е това? — обърна се сивият магьосник към Лейн.
— Димънт имаше такъв кристал. Когато го използваше, Айви вършеше всичко, което й заповядаше. Дори виждаше каквото й кажеше да вижда — отговори асасинът.
— Трябва да се позанимавам с това — каза Дийкън, оставяйки кристала на земята.
Мигновено Айви отново бе сред тях.
— Какво? Пак ли се случи? И защо стоя права? Какво става? — запита тя, обхваната от смесица гняв и страх.
— О! Ами… Магия, която не бях изпробвал преди. Съжалявам, ако съм те стреснал — обясни Дийкън, отново разчитайки на уклончива честност, за да избегне лъжа.
— Следващия път да попиташ — смъмри го тя.
— Много съжалявам — отвърна младежът, вдигайки кристала с крайчеца на наметалото си, за да не го докосне.
Останалите кристали също бяха изсипани в торбата. Последният се удари в нещо, издавайки странен звук, привлякъл вниманието на Айви.
— Какво беше това? — развълнувано попита тя.
— Не зная — отвърна Дийкън, бъркайки в торбата.
Изваденото предизвика изражение на екстаз върху лицето й и появата на объркана физиономия върху неговото.
— Цигулката ми! — изписка тя, грабвайки я от ръката му.
Радостно подръпна струните.
— А носиш ли и лъка? — изчурулика Айви.
Второ бъркане в торбата разкри, че това действително бе така. Лъкът също бе отскубнат от ръката му, сетне Айви изсвири дълга, чиста нота.
— Не мислех, че някога ще намеря друга, а тази е същата, която забравих, след като Тригора и д’кароните ме заловиха. Къде я намери? — попита тя, обгърната от жълтата аура на щастие.
— Не съм — отговори Дийкън, объркването му примесено с щипка притеснение.
— Не говори глупости. Как иначе ще е у теб? Няма значение. Миранда! Теб те нямаше последния път, когато свирих! Толкова бях тъжна, че и ти не беше там — говореше развълнуваното създание. — Лейн! Моля те кажи, че мога да посвиря за нея, само малко, за да ме чуе как свиря!
Лейн се вгледа в нетърпеливите очи, сияещи насреща му. Намираха се на ръба на долина насред планинска верига, далеч от вражески уши. По-скрити от това надали можеха да бъдат. Пък и с неотдавнашната си поява тук д’кароните съвсем ясно бяха показали, че не съществува място в света, което да е недостижимо за тях. Асасинът кимна. Още не бе преполовил движението, когато Айви вече допираше лъка до струните.