— Тя… — замъчи се да изрече младежът — може… ще се… влоши. И то бързо. Аз също.
— Защо? И защо и ти? — запита Миранда, внезапно изпитвайки страх и за двамата.
Част от въпроса се изясни и без отговаряне. Ръкавът на вдигнатата му ръка се бе отдръпнал назад, разкривайки белег, получен в битката с немъртвите. Дребна драскотина, но не бе останала такава. Кожата му, и без това смъртнобледа заради студа и глада, бе побледняла дори повече около нараняването. Бледността бе съпроводена с черни ивици, които вече се разпростираха около раната.
— Кога са те ранили? — ахна тя.
— Не мисли за… мен — изрече той, фокусът обвхащащ буквално цялото му съзнание. — Когато приключа… Дръж я на топло. Поддържай огъня… колкото се може по-дълго. Ще бъде слаба, но… ако оцелее няколко часа… проклятието ще си е отишло.
Чернотата, която създаваше впечатлението за смърт, сега започваше да се проявява и върху Айви. Белоснежната козина започна да почернява по местата, където бе най-рядка — около очите, възглавничките на пръстите, ушите. Ноктите й се нацепиха, оставяйки жълтеникави, назъбени парчета. Гледката бе отвратителна — вкочанясването на смъртта обливаше приятелката й и любимия й за минути. Бавно, Дийкън отдръпна треперещата си ръка. Пръстите му бяха бели като кост, лицето му беше изпито.
Слабо посегна към кристала — този на Айви. Повдигна го към огъня, който Миранда предано поддържаше. Променящата се чернота в него бе спряла. Измина една дълга минута, в която двамата се взираха в мъглата. Накрая тя се смали леко.
— Сторено е — изрече Дийкън с дрезгав глас.
— Какво направи? — напрегнато запита девойката. — Трябва да те изцелим.
— Не и по същия начин. За теб е прекалено опасно — каза той. — Има и други възможности. Нейното състояние бе по-напреднало от моето. Все още разполагаме с време.
— Не ме е грижа колко е опасно, няма да те оставя да умреш, търсейки някакъв друг метод, след като вече ни е известен работещ такъв — увери го момичето.
— Не знаем, че работи. Все още й предстои дълга нощ. Ще се нуждае от всяка частица от силата си, за да надвие проклятието.
— Просто ми кажи — настоя Миранда. — Аз ще се оправя с последиците.
— В никакъв случай. Традиционното целение срещу некромансърството е да се противодейства на чернотата му със… — поде той.
— Това е лудост! Защо рискуваш живота си?! — протестира девойката, а очите й се наляха със сълзи.
— … святост — продължи той, повишавайки гласа си, за да не бъде заглушен от нейния. — Светена вода. В някои случаи помазването на раната се е оказвало ефективно.
— Самият ти каза, че нямало лек за Душевна поквара — опита се да спори Миранда.
— Но това не е Душевна поквара. Може да има слабост, която въпросното заклинание да не притежава — отвърна Дийкън.
Миранда размаха ръце:
— И къде ще намерим светена вода?!
— Това е… добър въпрос — отбеляза младежът, сякаш тази мисъл не бе прекосявала все по-изтерзания му ум.
Посегна към тънката книжка, разлиствайки страниците.
— Некромансърство… да… а… благословията от свещеник е мощно средство… но ние не разполагаме със свещеник. А… има определени билки, които забавят процеса.
Миранда безпомощно се огледа. Извади манерката си и насипа вътре малко сняг от входа на пещерата.
— Какво правиш? — поинтересува се Дийкън.
— Аз съм Избрана, нали така? Което означава, че съм дело на божествената воля — отговори девойката, приключвайки със снега и насочвайки част от пламъците около манерката.
Докато снегът се топеше, Миранда мислеше. С времето думите се появиха.
— Сили над нас. Белегът на ръката ми е вашият знак, че съм ваш инструмент в тази битка. Представлявам нашия свят. Защитавам го. Не съм искала тази роля, но сторих всичко по силите си, за да я изпълня, без да желая нищо в замяна. Но сега същите сили, които съм призвана да отблъсна, заплашват да отнемат единствената душа, която се е докоснала до моята. Създание, чийто живот значи за мен повече от моя собствен. Моля ви единствено да ми дадете силата да отмия покварата на нечистите. Моля ви единствено да влеете в тази скромна вода чистотата си, за да може да изцели тази жертва на мрака — изрече тя.
Напрегнала сетива, зачака за някакъв знак — какъвто и да е — че молитвата й е била чута. Създаденият от нея пламък потрепваше, вятърът навън виеше, но нямаше никакъв признак, че нещо се е променило. Пое си дълбоко дъх и му направи знак да открие раната. Посипа няколко капки върху поразената плът.