Миранда улови ръката му и отскубна оръжието, хвърляйки го настрана и избутвайки торбата.
— Трябва… да се… спасиш — замоли я той, преди волята му да го изостави.
Девойката бързо го намести в позицията, в която Дийкън бе оставил Айви, докосвайки слепоочията му, дирейки духа му. Съзряното с ума й бе дори по-ужасяващо от физическото му състояние. Душата му, преди брилянтна и чиста, сега бе съсухрена и извратена. Отчаяно потърси покварата, която бе пропуснала да види у Айви, но не намираше нищо. Докато търсеше, усети едва доловимо чуждо присъствие да се храни от собствената й сърцевина. Не бе чувствала нищо подобно, но веднага разбра, че това е търсеното.
Отново насочи вниманието си към Дийкън, оглеждайки се за същия чужд глад. След като вече го бе почувствала, беше невъзможно да го пропусне. Покварата се бе увила като жилав плевел около душата му, изсмуквайки и малкото останала му сила.
Девойката насочи волята си към нея и усети как развалата жадно започва да я поглъща. Отровното й влияние се усили, вкопчвайки се все по-алчно около сърцевината му. Покварата в собствената й душа също се присъедини към пиршеството, протягайки и пристягайки нови ластари. Бързината, с която силата й биваше отнемана, бе вцепеняваща. Усещаше как губи част от себе си, потъваща и сякаш разтваряща се в разпростиращата се инфекция. Миранда извика ума си, предизвиквайки сходна реакция и в покварата. Нуждаеше се от още.
Без колебание момичето съсредоточи целия си ум и охотно го тласна към бездната. Силата се изливаше от нея като потоп, привидно напразно. Покварата погълна всичко в един миг. Погледът на Миранда започна да се замъглява, фокусът й бързо преливаше към мрак. След няколко мига нямаше да й е останало нищо, което да вложи. Главата й се завъртя, заплашвайки да я изтръгне от транса. Отчаяно се противопостави на разсейването, знаейки, че ако наруши съсредоточаването си сега, няма да разполага с друг шанс.
Краят наближаваше. Съзнанието й се изплъзваше. Точно когато бе на път да изгуби и последната свързваща я с него нишка, изпита нещо невъобразимо… Умът й едновременно се намираше вътре и извън бездната. Това беше моментът. Насочи малкото останало съзнание към почти механичните дела на заклинанието, поглъщащо силата й — и го промени.
Тогава връзката изчезна. Светът около нея бавно помръкна. Бе обгърната в мрак, огънят бе изгаснал, но не чувстваше студ. Не чувстваше нищо. Докато ръцете й неловко опипваха пода, умът й се опитваше да осъзнае какво се бе случило. Някакво ъгълче от съзнанието й геройски полагаше усилия да запази целостта на ума, но той бе изпълнен с оглушителен статичен шум и объркващо неспокойство. Не помнеше какво бе сторила, нито какво правеше. Тромавите й пръсти събориха манерката, която бе оставила върху земята и съдържанието обля ръката й.
Моментално усети пронизваща болка. Щипеше — осезаемо, солидно и реално. Миранда се вкопчи в разсяклото объркаността усещане. Времето не бе на нейна страна. Споменът вече гаснеше, вече забравяше какво бе успяла да направи за кратко, но знаеше, че го иска отново. Пръстите й се сключиха около манерката и я издигнаха. Съдържанието й се разля, прогаряйки всяко докоснато място, давайки на девойката миг яснота. Това беше. Шансът й да повтори чудото. Допря манерката до устните си.
Глътките светена вода прогориха път до същината й, пронизвайки я отвътре. Покварата потръпна, отдръпвайки се едва осезаемо. Знаеше, че това няма да трае дълго. Вече усещаше как проклятието придобива устойчивост. Как се съпротивлява. Насочи цялото си същество, дирейки нишката, която бе опънала преди, напрягайки малкото останала й воля. Сетне… мрак.
Настъпи покой. Неспокойствието, шумът — всичко изчезна. Тя седна. Движението изискваше само мисъл, нито дори частица усилие. Сякаш подобно нещо като усилие изобщо не съществуваше. Бавно зърна обгръщащите я неща — сякаш не светлината се усилваше, а мракът се отдръпваше.
Пред нея имаше присъствие. Бе Орийч. Някога го смяташе за възрастен свещеник, презирал омразата й към войната. Впоследствие се бе разкрило, че той представлява нещо много повече от това — пратеник на съдбата, който насочва животите на онези, на които е отредена някаква роля. Сега стоеше на едно от малкото места в пещерата, които позволяваха изправяне в цял ръст, очите му закрити от сива превръзка.