— Миранда — каза той, поклащайки леко глава.
— Мър… — поде девойката.
— Мъртва ли си? Не. Но не си и жива — заяви Орийч.
— Защо си тук?
— По-важният въпрос е „Защо ти си тук?“ — отвърна старецът.
— Не разбирам.
— Наистина ли? — попита той, насочвайки невиждащите си очи към Дийкън.
— Трябваше да го спася — каза момичето.
— Не, мила. Не трябваше. Искаше да го сториш.
— Трябваше. Трябваше да сторя правилното. Ако имаше дори и нищожен шанс, трябваше да рискувам. Струваше ли си? Той жив ли е?
— Засега.
— Ами аз?
— В известен смисъл.
— Тогава защо ми се явяваш?
— Ти си нещо чудато, Миранда. Силите се бяха разтревожили значително, когато сразеният мечодържец — Раса, предаде ролята си на теб. В крайна сметка той бе предназначеният Избран, а не ти. Оттогава успя да им станеш любимка. Дори съумя да ги убедиш да се намесят пряко, благославяйки водата. А и това не е първият път, в който постигна нещо подобно. За краткото време, в което бе оръжие на боговете, разсече далеч по-дълбоко от всяко досегашно. Това е показателно за величието, до което людете от този свят могат да се издигнат. Донякъде заслужаваш честта на Белега повече от останалите Избрани. До този момент сърцето и преценката ти бяха сторили много повече за довеждането на останалите по-близо до целта им от всичко, което аз бих могъл да сторя — ала същото сърце отново и отново те бе отвеждало до прага на смъртта. Този път го стори в сражение, в което не трябваше да се впускаш.
— Какво искаш да направя? Да отбягвам опасностите? Да се защитавам на всяка цена? Така ли постъпва един герой? — попита тя.
— Продължи да правиш същото, което и досега. Нека сърцето ти те напътства, но подхранвай насоките му със знанието, че героят невинаги върши правилното. Героят трябва да върши онова, което трябва да бъде сторено. Знай, че не всеки може да бъде спасен.
Последните му думи придобиха ехо, съпроводило завръщането на чернотата. Известно време нямаше нищо — само чернота и тишина. Постепенно воят на вятъра си проправи път до слуха й. Бързо го последва вледеняването на водата, която бе разляла по себе си. Очите й се отвориха, макар разликата да не бе особено голяма — нямаше никаква светлина. Протегна ръка в опит да намери жезъла си, но бързо й се изясни, че не разполагаше нито със силата, нито с волята да създаде заклинанието, дори и да го намери.
Остана да лежи в мрака, бавно възвръщайки си осезанията. Пронизващият студ. Глозгащият глад. Сковаващото изтощение. И преди бе уморена, но някакъв аспект от напрягането почти я бе лишил от енергията да диша. Можеше единствено да стои неподвижно, да слуша и да мисли. Мислеше за слабостта, която усещаше. Относно факта, че последната не отслабваше. Мислеше за лека. Дийкън не бе сигурен дали Айви ще оцелее до сутринта. Малтропът бе далеч по-здрав от двамата. Ако тя не оцелее, значи и за тях нямаше надежда. Мислеше за думите на Орийч. Предупреждение. Ако се изправи пред избора между победата и живота на човек, за когото милееше… би ли могла да го пожертва?
Съмнението измъчваше ума й в далеч по-дълъг период, отколкото можеше да осмисли. Беснеещият вън вятър бавно утихна — вероятно след минути, вероятно след часове. Последвалият покой бе далеч по-нетърпим. Бавните удари на сърцето изпълваха ушите й. Очите й се преместиха. Слабата сива светлина на отразеното слънце хвърляше дълги сенки по каменния таван. Утро. Внезапно долетя звук.
Сърцето на Миранда подскочи. Около нея отекваше слаба кашлица.
— М-Миранда? — разнесе се грубият глас на Айви.
Младата магьосница се опита да отговори, но не разполагаше със силата. Долови звука от тромаво движение, усилил се към нея. Накрая две розови очи се вторачиха в нейните.
— Миранда? Добре ли си? — попита Айви с изнурено притеснение.
Лицето й бе изпито, изтощено, но живо. Маската на смъртта си бе отишла. Бе взела много, но си бе отишла. Очите й изразяваха сърцераздирателна смеска от страх и настойчивост.
— Кажи нещо, моля те. Нещо… нещо случило ли се е? Аз ли сторих това? — замоли се тя, капейки сълзи върху лицето на девойката.
С огромно усилие, Миранда извърна глава. Светлината на тесния пещерен отвор падаше върху счупения й жезъл, лежащ извън досега й. Впери поглед връз него и издиша насечено.
— Тояжката? Искаш си тояжката? — запита Айви, провлачвайки се до падналия жезъл.