Постави го в ръката на Миранда и затвори пръстите й около дръжката. Шепот бистрота пробяга през ума на девойката. Замъчи се да вложи немощния си дъх в слово.
— Дийкън — прегракнало изрече Миранда.
— Дийкън — повтори Айви, пролазвайки до младежа. — Диша.
Момичето пое нов дъх и го изпусна под формата на въздишка.
Искаше да се изправи, да постави ръка върху рамото на Айви и да я успокои. Наместо това успя единствено да постигне слаба усмивка и чувство на безбрежно облекчение.
Айви седеше нервно и объркано, гледайки как спътницата й бавно се възстановява. Замисли се за времето, в което се трансформираше. Това не бе започнало по същия начин. Бяха отсъствали ускореното сърцебиене и ослепяващата светлина, които обикновено бяха последното нещо, което помнеше. Точно обратното… но резултатът бе същият. Заобиколена от хората, към които беше привързана, единствените, които се грижеха за нея, слаби и изтощени. Дали отново не бе сторила нещо отвратително? Мисълта я раздираше. Разнеслите се стъпки в снега, придружени от позната миризма, бяха добре дошли.
— Миранда! Лейн е тук! Той ще се погрижи за нас! Не се притеснявай! — каза тя, усмивка борейки се да изникне върху насълзеното й лице.
Докато асасинът разчистваше входа, за да може да влезе, Айви замаяно се изправи на крака, за да го посрещне.
Очакваше го притеснителна гледка. Миранда лежеше по гръб, премигвайки изморено. Дийкън се бе отпуснал на стената, затворил очи. Лейн остави улова — две планински кози, но Айви не им обърна внимание, подминавайки ги, за да го хване за ръката.
— Трябва да им помогнеш! Не зная какво съм направила, но те не са добре! — викна тя.
— Спокойно. Добре ли си? — запита Лейн паникьосаното създание.
— Не мисли за мен! — настоя тя, придърпвайки го към Миранда.
Лейн приклекна край девойката, докосвайки лицето й, след което се вслуша в дишането й. Бе слаба, нямаше съмнение.
— Тя влошаваше ли се? — попита той.
— Не. Не. Мисля, че й ставаше по-добре. Но не много — рече Айви.
— Трябва й време.
— Сигурен ли си? Ами Дийкън? Той изобщо не се е подобрил — каза женският малтроп, дърпайки Лейн към отпуснатия младеж.
Неговото състояние бе далеч по-лошо — по-студен на пипане, по-слаб пулс, дишащ съвсем слабо. Смъртта не бе далеч.
— Е? Ще се оправи ли? — примоли се тя.
Мълчанието на Лейн бе красноречиво. Етер влезе в пещерата, понесла наръч чепати, сухи парчета дърво — несъмнено всичко, което можеше да бъде събрано по склона. Огледа останалите със студен, незаинтересован поглед.
— Какво пак е направило глупавото момиче? — озъби се тя.
— Етер! Трябва да сториш нещо! — викна Айви.
— Какво? — отвърна метаморфът.
— Не зная! Владееш магия! Миранда може да лекува с магия. Ти не можеш ли? — викаше стреснатото същество.
Етер погледна към засегнатите човеци. Очите й съзираха много повече от онези на останалите. Лошото състояние на изморените им духове й бе по-ясно дори и от състоянието на телата им. Миранда винаги бе притежавала душа със значителна сила, а тази на Дийкън можеше да се определи като равнопоставена. За да се изтощят така, е трябвало да положат неимоверни усилия, а нямаше никакви следи от битка — нищо, което да предостави обяснение.
— Какво е станало тук? — попита тя.
— Не зная! Просто… се уморих. Припаднах… и когато накрая имах силата да се изправя, видях това. Някой не може ли да стори нещо?
Бе запален огън и част от улова бе приготвен с ограничените усилия на онези, които разполагаха със сила. Айви умираше от глад, но притеснението за приятелите й я лишаваше от апетит. Внимателно постави Миранда и Дийкън заедно, по-близо до огъня, опирайки гърбовете им в стената.
— Ти ги излекува преди. Жълтата аура — изтъкна Етер.
— Тя се появява, когато съм щастлива — рече Айви.
— Тогава решението е в твоите ръце — заяви метаморфът.
— Не е толкова просто, Етер. Не мога просто да стана щастлива.
— Нелепо. И защо? — поинтересува се Етер.
Айви поклати глава.
— Това… това е емоция. Не би разбрала.
Метаморфът закипя от гняв.
— Не смей да проявяваш снизхождение! Аз не бих разбрала? Гледах как вълните на емоцията те подмятат насам-натам още от времето, когато имахме нещастието да те срещнем.