— Престани! — излая Айви, придружила думите си с леко червено сияние.
— Ето. Виждаш ли. Гневът идва лесно. Както и страхът. Защо с щастието да е по-различно?
— Просто е — сурово заяви Айви.
— Ами онази шумялка, която ти доставя такова удоволствие да подрънкваш? Изглежда това подобрява настроението ти.
— Не ми се свири. Всичко, което бих изсвирила сега, би било минорно и тъжно.
Етер поклати глава:
— Забележително е как създание с такъв безбрежен потенциал съумява да бъде така парализиращо безполезно.
Айви я изгледа презрително и отново насочи вниманието си към Миранда. След известно време, когато огънят стопли достатъчно пещерата, състоянието на девойката се подобри. Тялото й все още изглеждаше натежало, пръстите й едва можеха да се затварят, а ръцете бяха прекалено тежки, за да се повдигнат. Айви съумя да я нахрани с малко от сготвената храна, също така й даде и вода. Трябваше да мине почти още час, преди Миранда да е в състояние да говори разбираемо, както и да се храни малко по-самостоятелно. Колебливо обясни какво се бе случило. Когато приключи, последвалият резултат не бе изненада.
— Иска ми се да мога да изрека, че разказаното ме е изненадало, дори и малко, но това е типично поведение за теб. Рискуваш живота си, спасявайки безсмислени създания. Бях започнала да вярвам, че си на път да осъзнаеш ролята си в света, но сега разбирам, че подобно прояснение е далеч над възможностите ти. Смятах, че Айви е най-голямата заплаха за каузата ни, но сега се убеждавам, че тя съумява да се провали дори и в тази категория — обяви Етер.
— Дори и когато обиждаш друг, пак обиждаш мен — изръмжа Айви. — Остави и двама ни на мира. Дийкън е добър човек. Той ни е помагал, защо и ние да не му помогнем?!
— Не. Тя е права, не… — поде Миранда.
— Не се съгласявай с нея! — сгълча я Айви. — Какво ли знае тя? Остави я и се погрижи да си върнеш силата, за да се убедим, че Дийкън също е здрав.
— Слушай, звяр… — започна Етер.
— Не, ти слушай! Миранда има добро сърце и добър ум. Ако е решила, че трябва да стори това, значи то е било най-доброто решение. Нямам намерение да слушам как плюеш отрова по нас всеки път, щом демонстрираме нещо, преценено от теб за слабост, без значение дали става дума за емоция, състрадание или нещо друго. Спести си думите, защото повече няма да ти обръщам внимание. Когато трябва да убием нещо, тогава можеш да си отвориш устата. Дотогава я дръж затворена. Разбрано?! — напъти Айви.
Сърцето й биеше бясно. Несъмнено, ако разполагаше с повече енергия, щеше да полага усилия да не допусне произтичащата от гняв трансформация.
Етер бе смаяна, изгубила дар слово от сражението на бяс и възмущение, които си оспорваха правото на израз.
Айви се усмихна триумфално и грабна цигулката си. Впусна се във въодушевена мелодия, която прекрасно изразяваше настроението й. Скоро и златистата аура се появи, изпълвайки пещерата с меко сияние. Не след дълго изтощението започна да изчезва от мускулите на Миранда, а съзнанието й започна да се прояснява. По времето, когато иззвъняха и последните весели ноти на мелодията, девойката отново бе на себе си, макар и изморена, а Дийкън беше започнал да се свестява.
Айви продължи да свири, макар обгърналото я сияние да изчезна. Дийкън се огледа, очите му спирайки се първо на Айви, сетне на Миранда, всяка от която изглеждаше сякаш изобщо не е преживявала мъките на проклятието. Накрая огледа и себе си. Ефектите на заклинанието се бяха задържали. Инфектираната рана изглеждаше по-зле, отколкото трябваше да бъде, младежът едва разполагаше със силата или волята да държи очите си фокусирани, но разяждащото го усещане си бе отишло.
— Как успя да се изцелиш сама? — завалено се обърна той към Миранда.
— С твоя метод, както и малко съдействие от светената вода — отвърна момичето.
— Трябва да ми го опишеш — обяви Дийкън, дирейки книгата и стилуса си.
— По-късно. Сега трябва да се нахраниш и да си отпочинеш — рече девойката.
— Миранда, не можеш да очакваш от мен да спя, след като това може да доведе до загуба на фактите. Яснотата на спомените ни намалява с всеки изминал миг. Да позволя информация да бъде загубена, е най-голямото престъпление, което бих могъл да извърша. Аз… — ломотеше Дийкън, опитвайки се да се довлачи до мястото, където бе паднала книгата.
— Хубаво. Ти яж, аз ще пиша — предложи Миранда, добавяйки: — Айви, погрижи се той да хапне нещо. Нямам сили да споря с него.