Айви закима енергично.
Дийкън неохотно се съгласи. Миранда започна да записва всичко, което помнеше.
Младежът задаваше въпроси, насочваше записките й и изобщо съсредоточи върху книгата такова внимание, че само благодарение на грижовната настойчивост на Айви успя да изяде нещо. Накрая изглежда остана доволен и концентрира върху храната. Докато Миранда разгръщаше книгата, разглеждайки рисунките на Айви, осъзна, че не разбира нито една думица от записките на Дийкън. По време на престоя си в Ентуел бе овладяла множество езици, както писмени, така и говорими, но с изключение на някои символи, книгата по нищо не приличаше на някой от тях.
— На какъв език е записано? — попита тя, гледайки руните с нарастващо объркване.
— Не е един език — отвърна той, с готовност извръщайки се настрана от храната, която Айви му предлагаше. — Стенография. Записвам идеите си в езика, в който мога да ги вложа най-сбито. Това позволява изключително гъсто…
Айви го прекъсна, набутвайки следващата хапка в устата му.
— Ти, спри да задаваш въпроси — нареди тя на Миранда, обръщайки се към Дийкън, за да добави. — А ти, спри да ги отговаряш. Никога няма да оздравееш, ако не изядеш нещо.
Миранда се ухили на това, колко сериозно Айви приемаше новата си роля. Когато остана доволна, полулисицата се погрижи всички поверени на грижата й да са се настанили колкото се може по-удобно, наблюдавайки ги, докато не ги посети истински сън — не изтощената безсъзнателност, която така често го заменяше. Когато се убеди, че си почиват спокойно, омете порцията си и също легна.
Лейн наблюдаваше как тя се намества между тях. Едва приемаше, че е възможно. Никога не бе намерил място за себе си в света. Никога не бе съумял да се впише. Всичко, което бе имал, трябваше да си извоюва с големи усилия. Проблемите на Айви бяха десетократно по-големи от неговите. Тя дори не знаеше миналото си. Дори формата й бе наложена насила. И все пак това място й принадлежеше. Намираше се сред своите хора. Обърна се към Етер. Върху лицето й стоеше безразлично презрение, но зад него се криеше и нещо друго. Нещо несвойствено.
Етер гледаше как Лейн сяда и потъва в транса, който при него играеше ролята на сън. Избраната изгаряше от емоция, за която не можеше да си представи, че някога би изпитала. Завист. Бе напълно нормално нищожните създания от този свят да й завиждат, но тя да чувства завист към някое от тях? Или две… или три? Те бяха безполезни, слаби, глупави… И все пак — получаваха уважението, дори обожанието на Лейн. Лейн, който имаше в лицето на Етер своя равнопоставена душа, наместо това прахосваше вниманието си по това проклето факсимиле. Когато говореше с Айви, имаше привързаност. Когато говореше с Миранда, имаше доверие. Когато говореше с метаморфа, нямаше нищо подобно.
Гледаше на нея като на отегчение, докато изфабрикуваният звяр, който им бе единствено в тежест, биваше обгрижван. Какво можеше да притежава тя, което да липсва на една повелителка на формите? И двамата човеци откриваха един у друг онова, което на нея й бе отказано. Признак на слабост беше да копнее за тази загуба на време, менталната зараза, която наричаха любов. И все пак копнежът бе погълнал ума й.
Отчаяно се опита да прогони мислите. В миналото я бяха предали. Ако не можеше да ги овладее, не се знаеше какво можеха да й причинят. Представляваха слабост — слабост, за която се бе самоубедила, че не притежава. Сега, след като бе пропиляла цяла вечност, в която да се подготви, отново зависеше от тях.
Без да може да потърси убежище в съня, Етер търпя мислите в продължение на няколко тихи часа. Лейн бе първият, който се размърда, излизайки навън, за да огледа условията и обмисли следващите стъпки от пътуването. Втора бе Миранда, последвана малко след това от Айви.
— Възстанови ли се от идиотското си дело? — попита Етер с обичайното си презрение.
— Чувствам се по-добре от всякога, не и без помощта на отличните грижи на Айви — отговори Миранда. Не бе съвсем истина, но определено беше в далеч по-добро състояние от вчера.
— Това беше най-малкото, което можех да направя — срамежливо отвърна Айви.
— Достатъчно! — изкрещя Етер, извръщайки се.
— В състояние ли си да пътуваш? Задържахме се тук прекалено дълго — рече Лейн.
— Да — отговори Миранда.
— Аз също! — добави Айви.
— Отлично. Остава ни само последната изгубена кауза на Миранда — отбеляза Етер.