— Не е нужно да се притеснявате за мен — сънено рече Дийкън.
Успя да се изправи, но беше ясно, че нощта не е била така милостива към него, както към останалите. Несъмнено се бе подобрил, но далеч не бе оздравял. На два пъти почти не падна, докато събираше пръснатите книги и дреболии, които бе изваждал от торбицата си. Когато взе кристала си, стана ясно, че слабостта не се ограничаваше само до тялото му. Светлината в кристала проблесна слабо при опита да направи простовато заклинание, с което да подсили гаснещия огън. Накрая бе принуден да се откаже от магията.
— Изглежда без наличието на божественото, което да го удържа, проклятието се простира малко по-дълбоко — обяви той.
— Убеден ли си, че можеш да вървиш? — попита Миранда.
— Ще се оправя, но се боя, че ще минат още няколко дни, преди отново да мога да заклинавам.
— Великолепно, значи си напълно безполезен за нас — заяви Етер.
Дийкън взе торбата си.
— Ще се постарая да не се превръщам в бреме — обеща той.
— Възвишена цел — процеди метаморфът.
— По-злобна си от обичайното… А не мислех, че това изобщо е възможно — каза Айви.
Етер мълчаливо се отправи към входа на пещерата.
— Когато се наситите да губите ценно време, ще ме намерите отвън — изръмжа тя, измъквайки се.
Събрали целия багаж и погълнали останките от вчерашното меню като закуска, приключенците отново продължиха. Дългата буря бе изсипала значително количество сняг връз тясната долина. Докато преди им се бе наложило да се изкатерят известно разстояние, за да достигнат пещерата, в която се бяха подслонили, сега пристъпиха почти веднага сред новонатрупания сняг. Бе замръзнал и солиден. Поне в това бяха извадили късмет. По-лекият сняг щеше да поддава под тежестта им, принуждавайки ги да затъват до бедрата. А тази снежна покривка обгръщаше едва глезените им. Щеше да ги забави, но не много.
Продължиха на север. Местността изглеждаше позната на Лейн, който, без да се консултира с картата, знаеше, че пътят ще ги отведе в широка и дълбока долина.
Миранда и Айви стояха близо до Дийкън, разтревожени от евентуалното му изоставане. За щастие свежият въздух го оживи и младежът се придвижваше само с малко по-дребни затруднения от останалите. Но се забелязваше липсата на постоянното водене на бележки. Бе опитал в първите няколко минути, но без магия, която да задържа страниците му срещу вятъра, както и да държи останалите му материали, беше прекалено трудно. След като прочете вписаното от Миранда за преживяното в пещерата, прибра книгата.
— Благодаря ти за изчерпателността — изрече той между поемането на разредения, вледеняващ въздух. — Нямам търпение да пренапиша бележките.
— Да ги пренапишеш? — попита Миранда.
— О, не се притеснявай. Възнамерявам да използвам точните ти думи, просто съм забелязал, че запомням нещата по-пълно, ако ги записвам сам.
— Не проумявам как успяваш да пишеш в този съкратен вид. Колко езика трябва да знае човек, за да може да го разчете? — зачуди се девойката.
Дийкън се замисли за момент, след което отговори:
— Предполагам всички, макар че за някои е достатъчно и по-повърхностно познание. Вероятно съкращенията ми също ще усложнят нещата. В Ентуел имаше поне трима, които можеха да го разчитат… Не че някога ще го сторят. Не бих се изненадал, ако вече са изгорили книгите ми.
— Наистина ли смяташ така?
— Е, може и да се намерят един-двама, които да проявяват интерес към писаното от мен… Азриел, но тя никога не би напуснала арената. Калипсо, Соломон… Не зная. Наруших абсолютно всяко едно от правилата, по които живеем.
Гласът му бе подчертан със съжаление, както би трябвало да се очаква, но имаше и нишка на осъзнаване, сякаш едва сега разбираше случилото се.
— Няма да бъда запомнен с добро — додаде той.
Миранда постави ръка върху рамото му. Той взе дланта й в своята и я погледна в очите. Съжалението моментално изчезна, заменено от припомнянето защо бе сторил тези неща.
— Но нека бъде тъй. Тук трябва да бъда — каза Дийкън. — Тук е мястото ми.
Айви крачеше край тях. Бе чула историята, която той разказа при първата им среща. Какво бе сторил, за да дойде тук. Какво бе оставил зад себе си. Докато обмисляше това, тя бавно осъзна, че той бе загърбил… дом, приятели, удобство — неща, които не помнеше някога да е притежавала. Спомените от дните преди да бъде освободена изникнаха в кратки, неясни проблясъци. До този момент не усещаше да й липсва нещо, смяташе, че намерилите я хора бяха всичко, от което щеше да се нуждае. Но сега изпита дребно пробождане на копнеж — или поне любопитство. Какво ли й бе отнето? Дали е било нещо тъй прекрасно — като това, което той бе оставил? Не би заменила приятелите си за нищо, но без дори да си спомня истинското си име, се чувстваше незавършена.