— Миранда? — рече тя.
— Да?
— Смяташ ли… Смяташ ли, че някога ще си припомня миналото? Коя съм била? Каквото и да е?
— Уверена съм, че с времето спомените ще се върнат — каза Миранда.
— А ако имаме късмет, няма — вмъкна Етер.
— Хей! — възрази Айви.
— Забрави ли какво се случи последния път, когато си припомни? За малко щеше да изгубиш контрол. По-добре избягвай да напрягаш немощния си разсъдък — припомни метаморфът.
— Защото си припомних нещо лошо! Ще има и хубави неща! — изтъкна Айви.
— Би искала да узнаеш, че всички тези чудесни неща са били разрушени по време на трагедията? Наистина ли вярваш, че това ще ти донесе щастие? — попита злобно Етер.
— Не зная… Не ме интересува! Това са си моите спомени! Искам си ги обратно! — решително отвърна първоначално обърканото създание.
Кръстоса ръце. Думите на Етер бяха превърнали слабия копнеж в изгаряща нужда. Бързо прерасна в мания. Искаше да знае. Не — трябваше да знае. Да задоволи любопитството си, да докаже, че Етер греши, просто да знае. Причината бе заобиколена от нуждата. Дребна, настойчива тревога я жилна, интересувайки се на какво се дължи внезапната важност. Бе игнорирана. Нетърпимият глад за знание се усили.
Навлязоха в долината. Ако се намираше в по-бодро състояние на духа, Айви щеше да бъде поразена от красотата й. Бе покрита изцяло с падналия сняг, който сияеше с бисерен блясък под лунната светлина, която като никога беше надникнала през пролука сред неизменните облаци. Сребърната виделина открояваше обширно плато с формата на полумесец, надвесило се над единия ръб. Издигаше се стръмно няколко десетки крачки на изток, за да се спусне рязко в плоскодънната долина на запад. Мястото, на което стояха, бе съвършено равно. По-надолу в долината искреше тънка река, уловила лунната светлина в извивките си, лъкатушейки на запад, изток, запад и отново изток. Напомняше две вълни, в браздата между които се издигаха пет дървета.
Гледката повика смътен спомен. Бе позната. Но усещането изчезна със същата бързина, с която се бе появило, заменено от долетяла мисъл. Етер съществуваше от началото на времето — без да се превърне в нещо повече от останалите, макар че неспирно виреше нос. Именно тази мисъл порази ума й. От самото начало на времето…
— Чакай малко! Ти знаеш! — с обвинителен тон изрече Айви. — Знаеш какво съм била!
— Не говори глупости — каза Етер.
— Не, не, не. Трябва да знаеш. Съществувала си цяла вечност, нали? Или знаеш за мен — какво съм била преди, или си дори по-безполезна и от мен — заяви малтропът, забивайки пръст в гърдите й, за да подчертае думите си.
Всички погледи се насочиха към метаморфа.
— Миранда, обясни на кретенското създание за съществуването ми в света през недалечното минало. Сигурно ще си в състояние да го изразиш с думи, които тя ще успее да разбере — избесня Етер.
— О, зная, Миранда ми разказа множество истории. Била си пръсната навсякъде, способна да гледаш, но не и да докосваш, докато Миранда, Дийкън и хората му не са те призовали обратно. Но си го сторила, за да се убедиш, че ще знаеш, когато Избраните — като мен — се появят, нали? Така че повтарям: или знаеш за мен, или не си могла да изпълняваш единственото дело, за което твърдиш, че си вършила през цялото това време — рече Айви. Червено-жълто сияние показваше триумфалност, примесена с разпалващия се гняв.
— Много добре… Бях наясно с присъствието ти, но това бе всичко. Ти беше малко момиченце, все още недостойно за интереса ми — просъска метаморфът.
— Малко момиче… каква бях? Имах ли голямо семейство? Човек или елф бях, или… — охотно заразпитва Айви.
— Нямаше значение. Беше прекалено млада, за да ти бъде обръщано внимание. Тогава из света имаше десетки потенциални Избрани, до един по-могъщи от теб. Изпитвах съмнения, че изобщо си Избрана.
— Поне знаеш ли името ми? — примоли се малтропът.
— Имената са безсмислени. Това би било последното нещо, от което бих се интересувала — отвърна Етер.