— Тогава как изобщо знаеш, че съм била аз? — тросна се създанието.
— Беше истински гений в музиката, изкуството и прочие лекомислия, но не беше единствената. Впоследствие останалите бяха убити или покварени. Само за твоята съдба не бях сигурна — каза метаморфът.
— Не мога да повярвам! Още преди да ме познаваш, вече си гледала отвисоко на мен! И защото не съм била достатъчно интересна, не си ми обръщала внимание! Би могла да знаеш абсолютно всичко! Би могла да разполагаш с отговорите на всичките ми въпроси! Но си била прекалено ограничена, дори за да хвърлиш един поглед към мен! АМИ КЛАНЕТО?! — изкрещя Айви, сграбчвайки понастоящем човешката форма на Етер за наметалото и дърпайки я до себе си, всичко това съпроводено от ярък ален приплам. — Не си си направила труда да спасиш когото и да е, нито дори мен — една от скъпоценните ти Избрани?
— МАХНИ СИ МРЪСНИТЕ ЛАПИ ОТ МЕН! — викна Етер, превръщайки се във вятър, за да се отскубне. — Осъзнавам, че слабата, увредена щипка козина, която наричаш разсъдък, не е в състояние да възприеме и най-семплите факти, но ти самата го каза по своя прост до болезненост начин. Можех само да „гледам“ но не и да „докосвам“. Нямаше какво да сторя.
Лейн пристъпи между тях.
— Достатъчно. Нещо не е наред — рече той.
— Естествено, че не е. Потапянето на този звяр в лудостта най-сетне е завършено! — кипеше Етер.
— Не. Не мога да надуша нищо. Абсолютно нищо — заяви асасинът.
Останалите нервно се огледаха.
— Вятърът вее, а не мога да го чуя — заяви Миранда, повдигайки жезъл.
Опита се да долови нещо, каквото и да е, но някаква сила й пречеше. Магьосницата бавно проследи източника й. Усети я да се усилва. Докато бавно се обръщаше с лице към произхождението, Айви отново извика.
— Чуйте ме! Тя би могла да го предотврати, зная, че е била способна! — изкрещя полулисицата. — Защо не ме слушате?! Ще я принудя да признае истината.
Побеснялото създание се хвърли към метаморфа, принудил се отново да приеме ветрена форма.
— Айви! Успокой се! — викна Миранда, спирайки диренето.
Лейн също се опита да овладее разяреното същество. Първоначално тя се бореше, сетне насочи гнева си към тях.
— Защо й помагате? Тя е убийца! — изписка Айви, блъсвайки Миранда на земята.
В мига, в който девойката се строполи, Айви проплака и сграбчи гърдите си. Болката изчезна, заменена от изражение на страх и объркване.
— Какво п-п… — заекна женският малтроп, изглеждайки все по-отчаян, очевидно губейки някаква битка.
— Етер — провикна се Миранда, изправяйки се на крака. — Някъде натам. Нещо се крие. Аз ще удържам Айви.
Формолеещата се стрелна към края на долината, от където бяха дошли. Когато достигна изхода, се сблъска с нещо. Ударът разпрати вълни из въздуха, разкривайки блестяща завеса. Тя се разпростря, разкривайки стена, издигаща се в небето. Етер се отдръпна назад, приземи се, прие каменната си форма и блъсна стената. Бариерата се огъна, но не поддаде.
Айвиният гняв ставаше все по-силен. Огненочервената аура заплашваше да я завладее. Точно когато Етер се канеше да се втурне на помощ на спътниците си, долови звук. Специфичен, беше го чувала и преди. В същия миг беснеенето на полулисицата внезапно спря. Вбесените й писъци, призоваващи за мъст, бяха заменени от разгорещени молби.
— Помогнете ми, моля ви! Трябва да ме приспите или да ме вържете! Не мога да сторя нищо! Не искам да ви нараня! — със страх и отчаяние хлипаше създанието.
Разнесе се втори звук, острото свистене на стрела. Очите на Етер, вперени към мястото, откъдето се бе разнесъл първият звук, зърнаха стрела да се издига в небето, привидно изникнала от нищото. Моментално се хвърли към източника. Разнесе се пукот на дърво и звук от нечие падане. Снегът очерта формата на невидимия враг и Етер бързо го сграбчи. Гравиран метален амулет със скъсана верига изпадна от нищото. Миг по-късно скриваната до този момент от талисмана снага се появи.
— Ти! Какво правиш тук? Какво означава това?! — настоя да узнае Етер.
Бе стиснала за врата Дезмър — вбесяващият бивш съдружник на Лейн. Носеше украсена броня. Няколко амулета, всеки от които сияеше ярко, висяха на врата му. Етер ги откъсна с един замах, а междувременно той отчаяно дърпаше ръката й, опитвайки се да отслаби хватката, за да може да си поеме дъх. Ефектите им моментално изчезнаха. Звукът на беснеещия вятър, придружен от пукота на мистична енергия, ги обгърна. Миризмата на противника бе доловена от Лейн и Айви.