Обръщайки се, видя доскоро пустото плато да се изпълва с противници. На мястото, където до този момент стърчеше само една стрела, сега се издигаше огромен черен кръг. Около него бе долината. В него — сякаш надничаше през прозорец — виждаше павиран двор, изпълнен с войници и зверове. Армията започна да се излива през портала.
Десетки конни ратници и още десетки пешаци нахлуха в долината. Лицата им до едно бяха скрити зад метални маски. Шест стандартни драгойла, както и едно чудовище, което можеше също да бъде определено за драгойл, ако не бе поне три пъти по-големият му размер и липсата на криле, се провряха на свой ред. Неотдавна тихата долина сега ехтеше от грохота на подкови и нозе. Миранда съумя да се изправи на крака, отбягвайки мечове и пики достатъчно дълго, за да се отдръпне до Айви и Дийкън. Лейн също се присъедини към тях, а не след дълго Етер също си проправи път с бой.
Героите оформиха кръг, а заобикалящите ги войници се подреждаха в бойни формации. Внезапно настъпи покой, само нечие пристъпване нарушаваше напрегнатата тишина. Всички оръжия бяха държани в готовност — и двете страни изчаквайки другата да предприеме нещо. Единственото движение дойде от портала, прекосен от двама ездачи.
Първият от тях беше Тригора, държаща украсения си с кристали меч ниско, но в готовност. Другият не им бе познат. Носеше лека броня, а шлемът му имаше същото забрало, което скриваше гнусните черти на близниците. Изглеждаше строен и прекалено крехък за бойното поле. Добре познато оръжие бе прикачено за гърба му — проклетата алебарда, която не позволяваше никакво съмнение относно личността му.
— Внимание, Избрани! — авторитетно звънна гласът на генерал Телоран. — Това, уверявам ви, ще бъде последната ни битка. Убягвахте ни твърде дълго. Твърде дълго ни се съпротивлявахте. Ако вашето призвание е да сложите край на войната, то моето е да се погрижа да сторите това, без целостта на Северното съглашение да пострада. Предоставям ви последен шанс да се влеете в нашите редици. Умолявам ви. Заемете мястото си край мен и заедно ще се погрижим бранта да е приключила до края на годината.
— Погледни на какви сквернения разчитате. Как може да си толкова сляпа в какво се е превърнал Северът? Точно тези създания трябва да унищожим! — отвърна Миранда.
— Свалете си шлемовете! — нареди Тригора.
Ратниците се подчиниха. Очите на девойката се разшириха, а сърцето й подскочи. Това не бяха близници. До един бяха човеци.
— Близниците са неприятна необходимост в тези отчаяни времена, но са прекалено глупави за подобна задача. Всяко лице, което виждаш, е рожба на Севера. Това са твои събратя — отвърна Тригора. — Би ли се осмелила да отнемеш живота им и да продължиш да се наричаш герой?
Миранда облиза напуканите си устни и преглътна мъчително.
— Героят трябва да върши нужното — решително отвърна тя.
— Истинни думи — мрачно отвърна Тригора. — Мъже, пленявайте, ако можете, убивайте, ако се наложи. Това ще приключи днес.
Мигновено войниците се раздвижиха. Миранда приклекна и заби жезъла си в земята, умело насочен трус повали най-близките ратници, пощадявайки приятелите й, с което им предостави няколко мига безопасност. Всеки от героите знаеше целта си — с изключение на двама. Миранда щеше да се заеме с Епидим, Лейн щеше да се изправи срещу Тригора, а Етер щеше да се погрижи за чудовищата. Очите на Айви се стрелкаха наоколо — бе обгърната от пронизваща синя аура.
Дийкън се помъчи да създаде някакво заклинание, ала умът му още не се бе възстановил достатъчно. Изтегляйки Сивото острие и кинжал от торбата, прииска му се да бе прекарал повече време във войнската половина на Ентуел. Готвейки се да се хвърли в бой, усети ръка върху рамото си. Обърна се и видя познато умоляващо изражение върху лицето на Айви.
— Това реално ли е? Наистина ли се случва? — попита тя.
— Уверявам те, истинско е — отговори младежът.
— Слава на небесата — отвърна Айви с облекчено изражение.
И с това тя се стрелна сред ратниците. Един от повалените войници бе изпуснал меч. Дълбоко в ума си Айви усети повик да сграбчи оръжието, но знаеше, че този инстинкт не беше неин. Достатъчно си бяха играли с ума й днес. Ако възнамеряваше да се бори, щеше да го стори по своя начин. За момента не бе повлияна от емоции. Тълпата войници далеч не я ужасяваше по начина, по който манипулирането на съзнанието й го правеше. Скоростта и бързината й бяха само нейни — но бяха предостатъчни. Съчетани с грациозността й, Айви бе практически недосегаема. Мечовете на дузина войници бяха отбягнати с плавни движения. Приличаше на същински танц, но когато пътят й биваше отрязан, когато нямаше накъде да отскочи, скритият в нея боец изникваше на повърхността. Някой войник отхвръкваше назад, събаряйки и неколцина от другарите си, освобождавайки пространство.