Дийкън бързо я следваше. Без магия сивото беше безполезно, успявайки единствено да отрази редките удари, насочени към него. Далеч не притежаваше бързината и грацията на тази, която следваше, но породеният от движението й хаос създаваше пролука във вражеските редици, достатъчно голяма, за да се промъкне подире й. Младежът не знаеше накъде се е отправила, какво бе планирала. Всъщност се съмняваше, че дори самата тя знае. Но досега вървеше точно в нужната му посока. Преди отварянето на портала, бе съумял да зърне контролиращия я кристал. Бързаше към парчето, почти невидимо в снега досами стената, знаейки много добре, че ако някой от войниците го намери първи, Айви щеше да се превърне във вражеско оръжие.
Етер се хвърли към първия драгойл. Въпреки че бе от по-дребните, войниците се държаха на разстояние. Метаморфът, все още в каменната си форма, избегна злобен опит за захапване и нанесе удар по главата на създанието. Когато то се опита да се отдръпне, за да атакува отново, Избраната го сграбчи и бе издигната във въздуха. Веднъж успяла да се вкопчи здраво във врата му, започна да сипе градушка от немилостиви удари. Само след миг по каменното туловище на съществото плъзнаха дълбоки цепнатини, от които бликна черна кръв. Не след дълго чудовището рухна. Отдръпналите се до този момент зверове и войници се приближиха.
Бе обсипана със стрели, които не впечатлиха каменната й снага. Същото не можеше да се каже за лапестите удари на драгойлите. След третия такъв, собственото й тяло също можеше да се похвали с пукнатини. Освен това към битката се присъединиха и войници, които носеха копия с кристални върхове. Знаейки много добре, че което и да е от тези оръжия може да я нарани далеч по-дълбоко от дузина драгойлски атаки, Етер реши, че е дошло времето да изостави каменната си форма и да я замени с такава, която не се влияе от кристалите. Изборът бе очевиден.
Дезмър скриви лице, ровейки из широчка кесия на пояса си. Бе пълна със стъклени ампули целебен еликсир. Повечето бяха се натрошили и изтекли в снега, но все пак откри една непокътната.
— Ето защо не си цапам ръцете — промърмори през стиснати от болка зъби. — Това не е задача за един човек. Когато всичко приключи, трябва да си намеря заместник на Лейн.
Счупи ампулката и я изля върху пролуката в бронята. Болката незабавно се усили, разпалена от несъвършения еликсир. Полуелфът потисна писък и реши на всяка цена да подобри състава, както и да се сдобие с по-ефективна броня, преди отново да се впусне в нещо подобно. Агонията позатихна, оставила след себе си полузатворена рана, тъй като дозата не бе достатъчна. След като не успя да се изправи на крака, белокосият отчаяно се огледа.
Битката бушуваше на по-малко от десетина крачки от него, но нямаше какво да прави там. Само с довеждането на Избраните и с разсейването им достатъчно дълго, за да отвори портала, бе заслужил лъвския пай от възнаграждението — но в негов интерес беше сражението да приключи в полза на д’кароните. Това несъмнено щеше да увеличи размера на наградата. От далеч по-голямо значение бе простият факт, че ако Лейн още се държи на крака след края на сражението, Дезмър нямаше да остане жив достатъчно дълго, за да си прибере парите. Острите му очи зърнаха кристала, който щеше да наклони везните, и полуелфът се завлачи към него.
Миранда прилагаше мистичното си знание, призовавайки мощни вихри, трусове и пулсации — всичко, което щеше да ангажира или обездвижи войниците, без да ги убива. Епидим, единственият боец, чието лице все още бе скрито, бавно се приближаваше към нея. Когато поредното заклинание пръсна хората, които го заобикаляха, Миранда призова гъсти лиани, с които ги обгърна. Останалите войници тутакси се заеха да секат растителните пипала. Бе ясно, че импровизираната стена нямаше да издържи още дълго.
— Незабавно прекрати всичко това, Епидим. Няма да се поколебая да сторя нужното, за да те спра — каза Миранда, съсредоточавайки съзнанието си.
Запрати заклинанието — мощна проява на малкото обучение в черна магия, което бе получила — очаквайки да бъде отразено. Нищо подобно не се случи. Противникът й дори не повдигна оръжие. Пращящото кълбо енергия го достигна и го отхвърли назад към плета от лиани. Тялото му отскочи като парцалена кукла, хватката му около алебардата се разхлаби. Девойката сграбчи оръжието с ума си, отчаяно опитвайки се да го изтръгне, но дългите пръсти стиснаха дръжката здраво, показвайки нечовешката сила, която Епидим придаваше на гостоприемниците си. Миранда се стрелна и грабна алебардата със свободната си ръка, приготвяйки втора атака.