— Как?
— Не те касае — отвърна генералът. — Трябва да знаеш само, че животът ти зависи от умението ти да изпълниш тези кристали. Ако се окажеш негодна да го сториш, ще бъдеш захвърлена.
— А ако не желая?
— Сътрудничеството ти не е наложително. Дори и ако се сдържаш, все някога трябва да спиш, а когато го сториш, кристалите ще изпиват необходимото — рече той. — Имаш три възможности. Можеш да се присъединиш към нас, при което ще бъдеш изцелена и ще получиш място сред генералите. Дори може да бъдеш назначена за надзирател на този свят.
— Видях какво правите с Избраните, които се присъединяват към вас — просъска момичето.
— Падението на Тригора бе злочесто, но необходимо. Тя се опита да ни обърне гръб, захвърляйки защитата ни от проклятието на Белега — заяви Багу. — Но ако нямаш намерение да се присъединиш към нас, би могла просто да чезнеш бавно, докато не извлечем и последната капка от силата ти.
— А последната възможност?
— Достатъчно е да кажа, че изборът й зависи от мен, а не от теб — заплашително изрече генералът. — Тъй като бе уведомена как да сътрудничиш, ще ти дам и шанс да го сториш. Съветвам те да се възползваш от него.
Той се обърна и се отдалечи, оставяйки я отново потопена в мрак. Малко по-късно й бяха донесени храна и вода. Същата рядка помия, която й бяха давали и при последното пленяване. Миранда заобмисля да се откаже от храната, оставяйки се да угасне от глад, вместо да им предостави силата, която искаха. Изглежда нямаше изход. Дори и да успееше наведнъж да използва насъбраната енергия, множеството кристали щяха да погълнат ефекта.
Измъчваше се от отчаяние, когато някой се приближи. Този път нямаше светлина, присъствието бе оповестено единствено от звука на ботуши. Нещо изтрака на пода край решетките, последвано от проскърцване. От мрака бавно изникна синьо сияние, припламнало в сърцевината на кристал, до този момент останал скрит. Бе прикрепен към острието на алебарда, а светлината му открои фигурата на баща й, настанил се в поставен пред клетката й стол. След като видя измъчения й поглед, той отново изгаси светлината.
— Срещаме се отново, мила.
— Защо си дошъл? Възнамеряваш пак да опиташ да проникнеш в ума ми? — немощно запита Миранда.
— Изкусително, но не. Къде е предизвикателството? Пък и все още се занимавам с бащиния ти ум. Доста време го използвахме. Повечето от близниците се сражават с движения, извлечени от главата му. Но едва доскоро случилото се в живота му не представляваше интерес. Баща ти е доста благороден човек. Знаеше ли, че… — поде Епидим.
— Спри! — изкрещя Миранда. — Затова ли си дошъл тук, да ме измъчваш?
— Отчасти. Всъщност, нещата през последните няколко дни станаха болезнено отегчителни. След като всички Избрани са или мъртви, или пленени, а краят вече се вижда, бивам тормозен от скука. Винаги си ми била най-интересна, така че реших докато подготвят следващата ми цел за разпит, да поговоря с теб. Вероятно ще представлява интерес да узнаеш, че Лейн за малко да избяга цели три пъти.
Миранда мълчеше.
— Но смятам, че открихме начин да го държим мирен — отбеляза Епидим.
— Знаеш ли… Ако краят ми действително е дошъл, има поне едно хубаво нещо — заяви Миранда. — Никога няма да получиш шанса отново да се докоснеш до ума ми. Отблъснах те веднъж, а ти никога няма да имаш възможността да се докажеш. Ще трябва да живееш с поражението.
— Ето, виждаш ли? Удивително. Мотивацията зад подобно твърдение представлява великолепен пъзел. Дали е било изречено от чиста злоба? Опитваш се да ме подтикнеш да опитам или може би да те освободя? — отвърна Епидим. — Не че има значение, разбира се. Искрено се съмнявам, че пътят ти свършва тук. Ти си умна. Затова те харесвам. Момчето ти, от друга страна…
— Не замесвай Дийкън в това! Той не е Избран!
— Знаех си, че той ще те накара да клъвнеш. Димънт иска да се поровя в главата му. Старият звераджия изглежда е на мнение, че вътре ще открием известни трикове, които ще са ни от полза. Предполагам трябва да се заема с това. Той също би могъл да се окаже интересен. Изглежда двамата сте се привързали един към друг, не е ли така? — разсъждаваше на глас генералът.