Гледката на кръв потопи тълпата в лудост, която правеше червеите да изглеждат кротки. Миранда успя да дръпне рязко меча си, плъзвайки режещия му ръб по устата на чудовището, което все още бе захапало оръжието й. Острието разряза един от многото му езици. Нажежена болка припламна в примитивния мозък и червеят отвори уста. Девойката освободи меча си и с намушкване уби звяра. Последното създание, все още занимаващо се с веригата, бе сполетяно от сходна съдба.
Капейки кръв, Миранда се отправи към средата на арената. Заледената земя хрущеше под стъпките й. Огледа раната. Бе сериозна, но не фатална. Можеше да почака. Продължи към останките на каменните вълци и близника. Бронята бе разрушена, нищо от нея не можеше да бъде използвано. В ръката си държеше единственото оръжие, носено от войника. Докато масивните дървени врати проскърцваха отново, девойката събра колкото се може повече каменни шипове. Само няколко бяха достатъчно непокътнати, за да влязат в употреба.
Въоръжила се по такъв начин, Миранда се извърна към вратата. Влизаха три драгойла. Големината им варираше, всеки носеше белези от предишни битки. Крилете им бяха отрязани. Вероятно всеки бе отнел десетки животи на арената. Насочиха погледите си към нея. Ако бе смятала, че са способни на подобно нещо, можеше да се закълне, че изглеждаха нетърпеливи.
В някое друго време гледката би вцепенила ума й. Тези чудовища бяха предизвиквали у нея по-дълбок ужас от всички останали Димънтови създания. Неминуемо присъстваха всеки път, когато д’кароните демонстрираха могъществото си. Но сега момичето ги наблюдаваше безстрастно. Не усещаше нищо. В съзнанието й не бе останало място за страх. Спомени пробиха все по-сгъстяващата се мъгла на ума й. Зверовете имаха слабост… много изтъкната. Можеха да бъдат сразени с един удар в гърлото. Така бяха надвили и Етер. Това бе единствената й надежда да ги победи.
Чудовищата се втурнаха към нея едновременно. Девойката хвърли и двата шипа, които държеше. Първоначално полетели слабо и без посока, сетне промениха посоката си и насочвани от ума й се стрелнаха към противниците. Един драгойл избра точно този момент, за да раззине челюсти и избълва струя черна мъгла. Каменният отломък се погрижи това да е последната грешка, която създанието някога щеше да допусне. Вторият шип загуби скорост и се заби в земята, повлиян от сферите. Жалко, защото и прицеленото от него чудовище също отваряше паст, за да залее девойката с миазма. Необезпокоявано, чудовището изригна гъст разяждащ облак. Приплам на Мирандиния ум призова повей, отнесъл отровата настрана. Чернотата засъска върху земята, а чудовищата достигнаха момичето.
Миранда се хвърли настрани. Едно от чудовищата прогърмя край нея. Нещо толкова едро, движещо се с такава скорост, не можеше да се обърне достатъчно бързо, за да я улови, но този дребен факт не попречи на драгойла да опита. Резултатът бе неовладяемо залитане през локвата отрова, която бе излял само преди мигове. Но второто създание успя да я досегне със замах на лапа, който я запрати във въздуха. Полетът й приключи с болезнен сблъсък в стената.
Изкашля кървава храчка и насочи замъгления си, примесен с искри взор към земята, дирейки изпуснатото си оръжие. Тропотът на атакуващото чудовище пронизваше болящата я глава, а пръстите й отново се сключиха около дръжката на меча. Изтормозените й очи показаха доближаването на два звяра. Мученето на тълпата достигаше до нея приглушено и неясно. Чертите на всичко наоколо се размазваха и удължаваха, изкривени от сякаш забавилото се време. Вече не можеше да мисли, действията й бяха подтиквани от инстинкт, късмет и съдба. Върхът на оръжието бе издигнат. Пастта на чудовището не бе отворена, но то не забави ход.
Продължи стремглавия си щурм и когато я достигна. Миранда заби меча и го пусна, претърколвайки се настрана със същото движение. Върхът едва беше пронизал дебелото му туловище, когато създанието продължи към стената, тласкано от инерцията. Дръжката на меча се блъсна в камъните. Миг по-късно острието щръкна от врата на чудовището. Бе се забило като гвоздей. Сблъсъкът със стената разтърси цялата арена. Драгойлът отскочи назад. Предсмъртната му агония го отведе към спътника му, който още съскаше от окъпването в отровната локва и тъкмо се бе изправил нестабилно на крака.
Сетивата на Миранда бавно се възвърнаха, докато се надигаше. Прободеният звяр потръпна още няколко пъти и застина. Единственият оставащ драгойл се изправи немощно. Към тялото му бяха прилепнали димящи парчета окислена земя. Изглежда чудовищата бяха уязвими към по-продължителното излагане на отровата. Направи няколко несигурни стъпки, а същевременно девойката предпазливо се отдръпваше от стената. Накрая драконоидът се строполи.