Влачейки нозе към средата на арената, Миранда прецени състоянието си. Очите й упорито отказваха да се фокусират. Ушите й, й предоставяха единствено постоянно бучене. Рамото й бе счупено, изглежда едно от ребрата — също. В хаотичния й ум пробяга мисълта, че ако изобщо разполагаше със силата да направи още едно заклинание, то щеше да бъде последното.
Бавно извърна глава. Яркото сияние на изпълнените с енергия кристали достигна до ума й като сива мъгла. Поетият дъх бе придружен със значително количество кръв, изпълнила дробовете й и изхвърлена бързо под формата на мъчителна кашлица. Нямаше повече сили, не й бе останало време — а със сигурност същото важеше и за късмета.
Багу се усмихна, наблюдавайки как Миранда стои несигурно. Времето бе настъпило. Даде знак на стоящ наблизо пазач. Далеч под трибуните се разнесе скърцането на плъзгаща се врата.
С крайчеца на окото си девойката зърна движение край другата порта. До този момент изпитанията й бяха пускани от вратите под ложата на генералите. Запристъпва, докато не се извърна с лице към другия масивен вход. Той се отваряше бавно, инч по инч. Иззад вратата долиташе гърлено ръмжене, съпроводено с потракване на зъби. Звуците сякаш раздираха самото небе и разтърсваха въздуха в дробовете й. Говореха за мащабност, за свирепост.
Вратите биваха отваряни широко с главозамайващо размазване, когато нещо огромно се втурна между тях, изчерпало търпението си. Визията на Миранда избра точно този момент, за да започне да се прояснява. Каквото и да бе появилото се, беше масивно. По-огромно и от трите драгойла, взети заедно. Формата му бе същата. Постепенно чертите му се избистриха. Мощен врат се издигаше високо във въздуха. Разпериха се криле, напомнящи платната на кораб — едното беше цяло, другото бе нацепено. Накрая зрението на девойката се изчисти напълно. Това не беше покварена версия, нито имитация. Пред нея стоеше истински дракон. Тъмни като оникс люспи покриваха стомаха му — гладки, с лек златист отблясък. Тези по гърба му бяха черни, примесени с пурпурен оттенък.
Миранда падна на колене. Вече нямаше смисъл да се бори. Нека всичко свърши — но нека свърши бързо. Можеше единствено да задържи последната си частица магия. Поне нея д’кароните нямаше да имат. Великанският звяр се отправи към нея, разлюлявайки света с гръмовните си стъпки. Затвори очи. Разнесоха се още няколко титанични крачки, последвани от звук, наподобяващ прокарването на дузина плугове по скована земя. Миранда се напрегна. Повей на въздуха я събори. Падна на земята.
Не последва нищо. Абсолютна тишина. Дори ревът на тълпата замря. Забвение. Дълбоко в ума си, Миранда се запита защо. Защо, ако краят й бе настъпил, ако бе потопена в чернотата на небитието, болката на смъртната й форма не се махаше? Защо и след смъртта си усещаше топлата струйка кръв по ръката си? Тогава я обля топъл вятър. Съвсем реален вятър. Отвори очи.
Главата на създанието, ужасяващото лице, голямо колкото Мирандиното тяло, се бе надвесило над нея и се взираше. Нов дъх напусна ноздрите и я обля.
Очаквайки отвратителната паст да щракне с челюсти и да доведе края, за който вече си мислеше, че е настъпил, умът й гневно се размърда. Тези очи… Мъчителният живот, който бе принуждавана да търпи, бе достатъчен, но що за жестока съдба би я измъчвала в последния й миг с тях? Как можеше чудовището, което щеше да я убие, да притежава такива прекрасни очи? Деликатни цепки в дълбоки златни ириси. Очи, които изглеждаха толкова емоционални. Очи, които изглеждаха толкова настойчиви. Очи, които изглеждаха толкова познати. Тези очи…
Усети как устата й се раздвижва, глупава надежда си проправи път до устните й. Опита се да я спре, но беше твърде късно.
— Мин? — прошепна девойката.
Очите внезапно засияха в екстаз. Могъщото създание отметна масивната си глава и нададе рев, преливащ от радостта на повторното събиране. Умовете им бяха изпълнени с покъртителни емоции и безбройни въпроси — но за момента всичко това биваше изтласквано настрана от радост. Мин отпусна огромната си глава, за да бъде почесана. Раненото момиче се опита да достигне мястото върху главата на приятелката си, но не успя. Златните очи отново я погледнаха с очакване, за пръв път осъзнавайки в какво състояние се намираше Миранда. Пое си дъх, изпълнил ноздрите й с миризмата на кръвта на девойката. Очите се промениха. В тях припламна гняв. Обърна поглед към генералите. Те се спогледаха с ярост и взаимообвинение.