Очевидно трите мълнии, които бе видяла, представляваха невъзможното съвпадение, от което се нуждаеше Дийкън. Всичко това изглеждаше истинска лудост, но той говореше за него съвсем небрежно, сякаш представлява нещо простовато.
Когато приключи с лекцията си, младежът подкани — по-скоро помоли — Миранда да разкаже за премеждията си след напускането на Ентуел. Бе я зървал съвсем за кратко. Макар да имаше откъслечни моменти, в които долавяше мислите й, умът му ламтеше да узнае всеки миг. Миранда се съгласи. Мигновено извади от торбата дебелата книга, която в Ентуел не бе напускала ръцете му. Записваше думите й старателно, на моменти разпитвайки за допълнителни детайли. Трескаво скицираше гледките, които тя описваше.
Ентусиазмът му към новонаученото предоставяше на ума му различно занимание, което го разсейваше от студа. С напредването на северния ден все по-често оставяше стилуса, за да разтрие ръце. Но и в тези случаи книгата и писалката оставаха да висят във въздуха пред него, прилежно вписвайки думите на Миранда.
Безразлична към студа, девойката се чувстваше подтикната да продължи, напук на умората, която изпълваше съществото й. „Спането“ й в тунела далеч не можеше да се нарече ободряващо — и макар Дийкън да бе излекувал нараняванията й, не можеше да стори нищо, за да възстанови силата й — телесната или умствената. По времето, когато дневната светлина започна да гасне, стана ясно, че енергията на Миранда ще достигне лимита си далеч преди достигането на града. Очите й сами се насочиха към малка горичка, която щеше да бъде достатъчна да ги приюти — поне от любопитни погледи, ако не от студа и вятъра.
Когато Миранда се отпусна на земята, облягайки се на едно дърво, Дийкън се настани по сходен начин срещу нея. Изглеждаше напрегнат, сякаш бе забравил нещо.
— Какво има? — попита девойката.
— Ще… ще прекараме нощта тук — изрече той, наполовина като въпрос, наполовина като твърдение.
— Страхувам се, че да.
— О, не е проблем. Просто атмосферните условия са сурови и не бях сигурен дали спането на открито е… няма значение. Огън? Да запаля ли огън? — заекна той.
— Наоколо не гъмжи от сухи дърва — отговори момичето.
— Няма повод за притеснение.
Един мах на ръката — и на няколко инча над леда затанцува пламък, който не обръщаше внимание, че не е подхранван с никакви подпалки.
— Ще се задържи ли до сутринта? — попита Миранда, усмихвайки се на поредното Дийкъново дело. На практика тя би могла да стори същото — но на него изглежда не му костваше никакви усилия.
— Ще се задържи до края на седмицата, ако не го угася.
— Чудесно! Предполагам, че в торбата ти надали има храна?
— Не се сетих да взема… О! Май донесох няколко от ябълките ти! — присети се младежът, започвайки да рови. — Ако се бях замислил по-сериозно, щях да донеса достатъчно запаси за цяла армия. И нещо, върху което да се спи! Да му се не види, къде ми е бил умът?
Накрая извади четири лъскави, червени ябълки, една от които подхвърли на Миранда.
— Наистина изглежда странно — отбеляза тя, вдъхвайки дълбоко аромата на пресния плод, преди да отхапе.
— Вниманието ми бе изцяло ангажирано от смятания за по-сложен проблем за достигането на външния свят. Почти не се замислях за евентуалния успех. Вероятно не съм смятал успеха за достатъчно възможен, за да се подготвя — обясни Дийкън.
— Не е трябвало да поемаш такъв риск — смъмри го девойката.
— Непосилно ми е да си представя какво щеше да се случи, ако не бях. Щеше да бъдеш убита. Трябваше да опитам. Рискувах единствено живота си. Не означава нищо на фона на мащабните неща.
— За мен означава много — рече тя.
Известно време двамата мълчаха.
— Ти… също означаваш много за мен — успя да изрече Дийкън.
Пошава неловко, изглеждайки сякаш щеше да изпълзи от кожата си, ако може.
— И за света — добави с потръпване, като че съжаляваше за изреченото току-що.
Нервно захапа плода и срамежливо се загледа другаде. След няколко секунди Миранда наруши мълчанието.
— Очевидно си пропуснал да донесеш най-необходимото. Какво всъщност си помъкнал? — поинтересува се тя, усещайки, че промяната на темата би била удачна.