Долетя гласът на Багу:
— Атакувайте! Убийте и двете!
Зрителите моментално скочиха на крака. Започнаха да се изливат отвъд стената. Масивната драконова паст избълва пламък, отблъснал ратниците. Размах на опашката разчисти територията отзад. Правейки крачка назад, така че Миранда да се намира непосредствено под нея, Мин продължи да я защитава.
Измореният ум на девойката прогони объркването и радостта. За тях щеше да има време впоследствие. Сега трябваше да избягат. Навсякъде около себе си виждаше черно-златните люспи на Мин. Зърна остатъците от лявото й крило, осветени от оранжевия пламък. Запратено от Багу заклинание удари тялото на дракона и тя се сви в агония.
Миранда не знаеше дали й е останала сила, но това бе съвсем последната й надежда. Потърси енергия в духа си и създаде целебно заклинание. Парчетата кожеста плът започнаха да се съединяват. Кристалите алчно загълтаха магията, но Миранда продължи. Мрак започна да пълзи около нея. С чутовно усилие успя да задържи концентрацията си, възстановявайки изцяло крилото.
Мин приплясна нововъзстановените си криле. Мощни вихри полетяха към войниците, поваляйки ги на земята. Неизползваните дълго мускули работеха както никога досега. Драконът грабна замаяната си спътница и подскочи нагоре с цялата сила, на която мощните й нозе бяха способни. Издигна се и насочи очи към хоризонта.
Миранда се противопоставяше на безсъзнателността, а въздухът свистеше край нея. Покриви, дървета и открити поля проблеснаха пред полузатворените й очи, стопявайки се бързо. Тъмното небе се сля с тъмната форма на Мин. Останаха да се чуват само фученето на вятъра, ритмичното дишане и припляскването на крилете.
Не след дълго долетя звукът на още криле. Мин хвърли поглед назад. Острият й взор различи цяла флотилия драгойли. Изви се и се понесе високо в облаците. Черните чудовища я последваха. Скоро светът се превърна в сива неяснота. Използвайки инстинкти, изработени от безчетни поколения, Мин маневрираше без да вижда, но същевременно прецизно, докато обширното ято драгойли не се озова пред нея. Можеше тихо да се спусне от облаците и да избяга. Но имаше други планове.
Тези създания я бяха откраднали. Бяха я затворили, измъчвали, променили. Бяха наранили приятелката й. Бягството бе последното нещо, което й минаваше през ума. Приближи се и изду гръд. Изпепеляваща колона пламък изригна от устата й, превръщайки във въглен ездачите на половин дузина драгойли. Останалите се пръснаха. Мин надвишаваше дважди и най-големия от враговете. Никой от тях нямаше шанс срещу й. Удари с ноктести лапи. Замахвания с опашка, немилостиви пламъци и съкрушителни отхапвания бързо натрошиха всички преследвачи.
Драконът продължи летежа си. Когато първите лъчи на слънцето надникнаха над планините, умното създание знаеше, че ще бъде забелязана лесно. С майчинска нежност положи потръпващото тяло на Миранда на земята. Подуши я нервно. Младата магьосница се опита окуражаващо да потупа приятелката си, но не можеше да спре да трепери. Масивното същество внимателно се приведе до земята, обгръщайки девойката с лапи и нежно притискайки я до себе си в подобие на прегръдка. Когато Миранда бе наместена подходящо, Мин избълва пламък.
Момичето усети как топлината се разлива по вените на дракона, сгрявайки телата и на двете им. Обгърната от приятелката си, чувайки само далечното, дълбоко пулсиране на мощното сърце, Миранда почувства нещо, което смяташе, че никога повече не ще познае. Чувстваше се в безопасност. Потъна в дълбок, изтощен сън.
Мин въздъхна по начин, който можеше да изразява единствено задоволство, усещайки как дребната форма на Миранда се унася. Дълбоко щастие я изпълваше, докато на свой ред също потъваше в блажен сън, най-накрая чувствайки се отново цяла.
В столицата, далеч на север, немощен възрастен човек седеше в голям, украсен трон. На главата си носеше короната, увенчавала предците му — Короната на трите кралства. В продължение на две поколения — единствената корона на Севера. Същият символ бе стоял върху главата на краля на Вулкрест на онзи съдбовен ден, когато животът го бе напуснал няколко крачки преди границата, поставяйки началото на тази безкрайна бран. Спасяването й от тресорците бе първото — и в много отношения, последното — победно дело на хората му. Сега увенчаваше неговото теме. Поданиците му виждаха в нея въплъщение на властта. Заради надеждата им бе позволено да вярват в това.