Третият противник не изглеждаше да ги заплашва с нещо, но видът можеше да е подвеждащ. Дочула тихо пропукване от кристалите зад себе си, Миранда разбра, че понастоящем й предстоят по-настойчиви дейности. Съсредоточи се върху вратата, насочвайки пълната сила на избраното заклинание. Жезълът охотно извличаше откраднатата от кристала енергия. Вратата започна да се тресе. Девойката можеше да усети сблъсъка на двете заклинания и породилото се от това напрежение.
Докато двете д’каронски магии се сражаваха, Миранда предпазливо отдели частица от вниманието си към другите две фигури в залата. Жената пред Айви изглеждаше безобидна. Повече от безобидна. Магьосницата бе виждала подобно кухо изражение и преди — върху Черупката в Ентуел. Но когато духовете го сграбчеха, Черупката ставаше всичко друго, но не и безобиден. Докато обмисляше какво е криел Димънт зад третата врата и защо Айви бе така обсебена, по лицето на малтропа плъзна разбиране.
— Изглежда недобре, защото е… прекалено… стара — ахна Айви със задавен глас.
Прозрението я раздра по-болезнено, отколкото бе по силите и на най-острия нож. Спомени, дълго потънали в гъста мъгла, изникваха с безподобна яркост. Редица картини се заизнизваха пред очите й. В ушите й започнаха да отекват звуците на битка. Съзираше войници. Същите образи бе видяла и когато Миранда я бе помолила да си припомни, но сега бяха неимоверно живи. Кристално ясно зърна очите на родителите си, докато биват посечени. Чуваше писъците на останалите деца. Усети раздиращото вливане на жесток инструмент в гърдите си.
Треперещите й пръсти се надигнаха и сграбчиха яката на застаналата срещу нея жена. Дрехата се плъзна надолу, разкривайки блед белег под гърлото й. Айви се олюля като покосена, очите й преливащи от болка. Агонията бавно се отцеди, оставяйки лика й празен като този на измъчващата я. Още по-бавно бе заменен. Промяната не бе съпроводена от много видими белези. Устните й леко се притиснаха. Очите й се присвиха. Въздухът около нея ставаше едновременно по-хладен и по-горещ. Придобиваше изгарящата захапка на най-студените от зимните нощи. Пое си дълбоко дъх и го издиша с просъскване, напуснало дробовете й сред облак бяла мъгла.
Дълбоко в себе си Айви пламтеше. Не с нажежения до бяло пламък на гнева — огън, който сляпо танцуваше по повърхността. Усещането се зараждаше по-дълбоко, от самата й сърцевина. Никога преди не беше изпитвала тази емоция с подобен интензитет. Тялото и душата й кипяха. Не след дълго изпепеляващото чувство намери каналите, инсталирани от д’кароните. Изникна на повърхността, но не като алената аура на гнева, изобщо липсваше сияние. Сякаш светлината около нея биваше извличана от въздуха. Мракът заструи край снагата й на черни вълни, сгъстяващи се като мъгла, докато се отпускаха към пода.
— Димънт — просъска тя, а чернотата започваше да пълзи по бялата й козина. — Не е било достатъчно да ме убие. Не е било достатъчно да откъсне душата ми от тялото. Трябвало е да затвори и двете. Да ги поквари. Да ги промени. Да ги остави да вехнат. За него съм нищо. Осквернил е всичко.
От думите й струеше такава омраза, съществуването на която Миранда не бе смятала за възможно. Усещаше ожесточената емоция да се опитва да овладее и нейния ум. Бе неумолима. Миранда я удържа и увеличи усилията си към вратата. Тя все така не поддаваше, а кристалът бе почти изчерпан. Или поне бе до скоро, тъй като сега жадно поглъщаше черната мъгла, стелеща се по пода.
— Айви, трябва да се успокоиш — примоли се момичето.
— Не… не. Сега не е времето да съм спокойна. Не и когато това… нещо още живее. Не и докато нечестивите му създанийца още пълзят наоколо. Трябва да бъде наказан. Трябва да бъде унищожен. Ще използвам даденото ми от него, за да го сторя — изрече тя.
Гласът й звучеше по-зряло, по-равно. Нямаше и следа от невинността, обикновено багрила тона й. Сега имаше омраза, отмъстителност и нищо повече. Насочи взора си към мнимия герой, чиято лъжеблагородна снага несигурно се изправяше, взела меча си. Айви закрачи към него. Мъглата край нозете й се разпръсна, разкривайки надупчен и разяден камък. Всяка нейна стъпка оставяше зад себе си подобна ивица, сякаш век гнилота бе разяждал пода.