Отслабеният под не можа да понесе и тази експлозия. Остарелите камъни, разронени допълнително от Айвината мъгла, най-накрая се пръснаха, изсипвайки цялата купчина кристали и значителна порция от тронната зала в каквито помещения се криеха отдолу. Миранда можа да надникне в разширяваща се яма само за секунда, но от видяното я побиха тръпки: сенчести, хуманоидни форми, окъпани в синьото сияние на пропадналите сфери. Не можеше да бъде сигурна, но изглеждаха някак незавършени… Сякаш се намираха в процес на сглобяване. В лицето на дупката, разширяваща се бързо, девойката прецени, че това е мисъл, с която ще тревожи съзнанието си друг път. Грабна Айви и отърча към вратата.
— Какво ще правим?! — умоляващо изрече малтропът.
Миранда огледа масивната дървена порта. Залостилото я заклинание бе отслабено, но не толкова, колкото самата врата. Най-долната й част представляваше прозираща дървесина. Срита я и близо половината врата се срони на прах. Айви не се нуждаеше от допълнителни напътствия. Бързо се промуши, подавайки отново глава, за да подкани Миранда да стори същото. Младата магьосница се задържа за миг.
Светлината, обгърнала тялото на мечоносеца, сега изглеждаше различна. Бе по-тъмна, примесена с нещо нечисто. И не отслабваше. Лицето му бе скрито зад ослепяващо сияние, но Миранда някак усещаше, че ако можеше да го види, то щеше да бъде скривено от конфликт, сякаш д’каронската му страна се съпротивляваше на небесната сила… или още по-зле, извличаше енергия от нея.
Погледна към жената, която Айви бе нарекла Анериана. В очите й проблесна искрица разбиране… цел. Обърна се към виещата се бясно енергия. Героят държеше оръжието си, по някакъв начин успял да се овладее, въпреки раздиращия го сблъсък. Миранда се промуши под вратата, точно когато двамата се стрелваха един към друг. Силата на сблъсъка, дори и отвъд портата, бе достатъчна да накара Миранда и Айви да се олюлеят.
— Тя ще се справи ли? — поинтересува се Айви с разтревожен глас.
— Предостави ни няколко скъпоценни мига, не можем да си позволим да прахосаме и един! — отвърна Миранда, бързо повеждайки я напред.
Пое обратно по пътя си из коридорите на замъка. На всеки няколко секунди нещо средно между експлозия и земетресение разтърсваше стените, но двете продължаваха да тичат. Накрая достигнаха преддверието. Очите на Айви се ококориха широко при вида на Мин. Едрото създание се бе вкопчило в останките от някога масивната порта. Сега представляваше сбирщина разцепени дупки, през които дрънчаха оръжията на безброй близници.
— Това… това… — попита Айви, не можейки да повярва, че това огромно същество може да бъде дребното драконче, което някога познаваше.
Пое си дълбоко дъх. Носът нямаше да я излъже.
— Тя е! — викна малтропът, изтичвайки към дракона и обвивайки ръце около врата й. — Как е възможно?! Какво стана?
— По-късно ще ти обясня, сега скачай! — викна Миранда.
Айви бързо се подчини, настанявайки се на драконовия гръб зад Миранда. Без да се налага да бъде насочвана, Мин знаеше какво да прави. Отдръпна се и приклекна като навита пружина. Разнебитената врата се предаде миг по-късно, а напливът войници бе посрещнат от масивното туловище, хвърлило се срещу тях. Бяха пометени с лекота. След няколко крачки върху тълпата противници, Мин се изстреля във въздуха.
Миранда отново съсредоточи ума си в отклоняването на гъстите залпове стрели, летящи към тях. Задачата бе толкова изморителна, че едва усещаше здравата хватка на Айви, вкопчила се около кръста й.
— Тя… ние… — успя да изрече Айви, преди вятърът да отнесе думите й.
Гледката на смаляващата се земя изпълваше съзнанието й със страх. Едва когато бяха извън досега на лъковете, Миранда осъзна колко силно я стиска Айви. Извърна глава, за да види ослепителна синя аура и погледът на зараждащ се ужас, който не можеше да бъде сбъркан.
Девойката потопи втрещеното създание в сън тъкмо навреме, защото кристалите в замъка най-сетне достигнаха пределната си точка — и то едновременно. Силата на взрива не приличаше на нищо, което Миранда бе изпитвала досега. Дори и на такава височина повеят на вятъра и струящата енергия бяха усетени, разтърсили Мин. Отпуснатата Айви падна от гърба й, но умело бе уловена. Драконът уви опашката си около нея. След като магьосницата се убеди, че Айви вече не е в опасност, извърна очи към гледката, която още не бе утихнала. Нажежени колони лазурен огън се издигаха сред ослепяващо бяло сияние. Бил някога величествен замък, сега представляваше слягащ се облак отломки. Арки се бяха разхвърчали. Бойници падаха по земята, помитайки и без това разрушени постройки.