Гледката би трябвало да събуди спомени за преживяното клане, прилив на вина, че е предизвикала тази разруха в рожденото си място — или множество други емоции. Всеки присъствал можеше да обясни защо нищо подобно не се случи. Подобен изумителен хаос просто не оставя място за нищо друго в съзнанието. Околностите треперят. Дърветата се огъват като тревички. Изпепеляващата горещина се усеща от стотици футове разстояние. Ехтящият ломеж продължава да отеква в гърдите, дълго след като е лишил ушите от слух. Просто не остава време за спомени. Всички те биват сметени настрана от удивлението.
Премина един дълъг момент, преди Миранда и Мин да се опомнят достатъчно, за да избягат, но щом го сториха, понесоха се със скорост, която никой от евентуалните им преследвачи не би могъл да се надява да развие.
Девойката направи кратък опит да определи следващата си цел, но главата й още се въртеше от положените усилия. Затова се възползва от полета, за да събере мислите си. Насочи Мин някъде между изток и север. Не се знаеше къде са останалите, с изключение на това, че се намираха някъде на север. Ако се задържи в средата на Северното съглашение, поне нямаше да се налага да пътува далече.
Тъй като получената по време на диренето сила вече бе изчерпана, Миранда можа да изпита цялата жестокост на мразовития нощен въздух. Бегло огледа заклинанията, съдържащи се в откраднатия жезъл, но въобще не се изненада, когато не откри някое, което да я облекчи. Бе пригоден за употреба от близници, а те не биваха отегчавани от глад, студ или умора. Наложи се девойката да използва енергията на собствения си потръпващ дух, за да създаде сгряващо заклинание. Периодично Мин постигаше същия ефект, като избълваше огън. Правеше го толкова умело, че съвсем малко сияние напускаше устата й.
След като проблемът със студа беше разрешен, а гладът бе досадно напомняне, на Миранда й оставаше неприятната задача да размисли над нещата, които бе оставила настрана в разгара на битката. Новите постройки, които бе видяла в Кенвард, несъмнено принадлежаха на д’кароните. Умееха да лишават душите от различни неща, оставяйки само необходимото за изпълнение на дадена задача, нищо повече. Димът и злокобната миризма бяха съвсем сходни с тези от форта на Димънт. Там бяха сглобявани ужасяващите зверове. Значи Кенвард също представляваше подобен източник. Зърнатото в катакомбите изникна в ума й. Полузавършени близници, стоящи в безчетни редове. Все някъде трябваше да бъдат произвеждани, явно Кенвард бе въпросното място. Повдигна й се при мисълта. Бяха унищожили цял град, избивайки цялото му население — и за какво? За да изработват груби копия? За производство на подпалки, с които да подхранват пламъците на войната?
Имали са и друга причина — да се доберат до Айви. Миранда се извърна към спящата си приятелка. Бе се държала по странен начин, когато жената пристъпи иззад третата врата. Беше я разпознала. И още по-чудно — бе заявила, че жената изглеждала „прекалено стара“. А дори и след като омразата я бе погълнала, пак беше останала загрижена за безопасността й, наричайки я Анериана.
Името отекваше дълбоко в Мирандините спомени, отнасяйки я назад към дните в Кенвард. Действително беше чувала често това име. Анериана бе названието на талантливо младо момиче, което майка й бе учила. Истинското име на Айви, личността, която представляваше, преди да бъде заловена.
Многобройни въпроси се зараждаха в съзнанието на магьосницата. Какво се бе случило на Анериана в годините след открадването на душата й? Какво й бе причинил Димънт? Какво бе възнамерявал да стори? И как се беше изправила срещу хаотичната форма на мечодържеца дори и без да притежава душата си? Ами самият мечоносец? Какво се бе случило с него? Как бяха съумели да го съживят?
Ако някой можеше да предостави отговорите, то това бяха д’кароните. Което бе равнозначно на пълното им несъществуване. Това само разпали ума й още повече.
Облаците започваха да просветляват. Девойката огледа ширещия се под тях хоризонт. Не откриваше достатъчно гъсти дъбрави, в които да се скрият, а след всетия смут бе истинско самоубийство да остават на открито.