— Това… — ахна тя.
Миранда кимна. Живеещите на север го познаваха добре. Растение, което наричаха режещ лист. Имаше широки листа с твърди, тънки, извърнати нагоре ръбчета. Срещаше се само край вода и беше много рядко, но в миналото се бе срещало често. Земеделците се бяха опитвали да го унищожат с години. Листата му съдържаха мощен токсин. Дори и леко убождане бе достатъчно да предизвика неминуема смърт. Очите се замъгляваха, силата гаснеше. Апетитът изчезваше и накрая се появяваше изгаряща треска. Ужасен, бавен и безотказен начин да се умре. Като дете бе чувала напътствията хиляди пъти: оглеждай се за тях точно под леда и ако не си сигурна, дръж се настрана. Зиме листата замръзваха, изправяйки острите си ръбове. По-едрите растения с лекота можеха да разсекат подметка на ботуш. Очевидно това се бе случило и на клетия човек пред нея.
Жената не беше на себе си от отчаяние. Миранда постави ръка на рамото й.
— Как се казваш?
— Сандра — промълви жената, хлипайки.
— Сандра, ще се опитам да му помогна, но ще отнеме време и много концентрация. Ако ме оставиш да си върша работата, давам ти думата си, че ако е възможно да бъде спасен, ще бъде — изрече девойката.
— Не мога да го оставя — твърдо каза жената.
— Много добре.
В редките и кратки дискусии, които бе водила с делителите в Ентуел, отравянето от режещ лист бе споменавано повече от веднъж. Мнозина виждаха в негово лице една от най-трудните болести. Отровата се вклещваше дълбоко в засегнатото тяло, просмуквайки се във всяка тъкан. Оглеждайки токсина с ума си, девойката го видя като тънка мъгла, разпростряла се по цялата снага. Бе се вплела в самите нишки на съществото му.
Миранда коленичи и насочи концентрираното си съзнание. Моментално разбра защо изцеляването се считаше за такова предизвикателство. Отделянето на отровата от плътта бе далеч по-сложно за постигане от всички тестове, които трябваше да издържи в Ентуел. Ако имаше заклинание за постигането му, то тя не го знаеше. Което означаваше, че трябва да го направи ръчно. В цялото му тяло имаше само капка от зловещата субстанция, която се измъкваше с лекота от волята й и се наместваше обратно дори при най-незначителното нарушаване на фокуса. Трябваше да обхване цялата разпростряла се болест и то наведнъж, без да причинява допълнителни щети. Едновременно трябваше да се движи по и срещу кръвта на различни места. Напредваше бавно.
След няколко минути възрастният мъж се размърда. Миранда успя да запази концентрацията си, но гледката бе породила надежда у Сандра, обгърнала окуражително раменете й. Това вече наруши фокуса на девойката и й коства значителна част от напредъка. Когато се случи за трети път, изнервената й въздишка убеди Сандра, че за баща й ще е най-добре дъщеря му да иде другаде. Бавно се спусна по стълбите.
Айви тършуваше из шкаф. Виждайки домакинята, спря и се усмихна засрамено.
— Съжалявам. Търсех… нещо. Надявам се не съм прекалила. Как върви горе?
— Не съм сигурна. Но тя се опитва — отвърна Сандра, предпазливо заобикаляйки Айви, докато се отправяше към масата.
— Ще успее. Може да стори всичко. Ние сме Избрани, както знаеш — гордо рече Айви.
Очите на Сандра неспокойно се спряха на прокламацията. Намиращата се горе жена си бе спечелила частица от доверието й, но с това създание нещата стояха различно. Тя бе звяр, малтроп. Дори и ако Съглашенската армия не я беше обявила за обществен враг, Сандра пак щеше да бъде ужасена. Малтропите бяха крадци, убийци и какво ли още не. Повдигна глава, за да види, че съществото стои точно до нея, отново гледайки към обявлението.
— Отвратителна рисунка, нали? Виж ме само. Толкова безжизнена. Толкова скучна.
Сандра плъзна стола си леко встрани и погледна Айви в очите.
— Постига си целта — рече тя.
— Нищо подобно не постига! — възрази Айви, чийто повишен глас сепна жената, карайки я да се притисне към облегалката. — Изкуството трябва да предава история. Да бъде част от душата, която го е създала. Трябва да е живо, жизнено. Трябва да общува директно с духа. Да изразява неща, които думите никога не биха могли да изразят. Изкуството е същината на съществуването. Това просто прилича на нещо. Само рисунка. Срамота.
Думите й изразяваха страст, на каквато Сандра не бе смятала зверовете от вида й за способни. Осмели се отново да надникне в животинските очи и откри, че са ярки и дружелюбни. Но това не означаваше нищо. Щом бе успяла да оцелее толкова дълго, значи владееше множество трикове, с които да приспива бдителността на хората. Детинската жизнерадостност бе само преструвка. Нямаше да позволи да бъде заблудена от този звяр. Докато очите се взираха въпросително в нейните, Сандра усети зараждането на нервност, причинена от задълбочаващото се мълчание.