Но никой страх не се приема като по-ирационален или по-присъщ на човека както страхът от тъмното. Учени теоретици и изнурени родители от векове повтарят, че в тъмното няма нищо, което да не е било там и на светло…
„Обзалагам се обаче, че не им се е случвало нищо такова“ — помисли си Суейн, докато се взираше в непрогледния мрак около себе си.
„Къде сме, за бога?…“
Сърцето му биеше като лудо. Усети как бавно го обзема паника. Не, не биваше да се паникьосва. Трябваше да остане спокоен, с трезв разсъдък, за да пази Холи.
Тя се бе притиснала в него и трепереше от страх.
— Татко…
Ако можеше да види поне нещо, за да овладее собствения си нарастващ страх. Процеп в тъмнината, искрица светлина, каквото и да е.
Погледна вляво, после вдясно. Нищо.
Само мрак. Безкраен непрогледен мрак.
Сега страхът от тъмното не му изглеждаше толкова ирационален.
— Татко, какво става?
Усещаше главата на Холи сгушена плътно на рамото му.
— Не знам, скъпа — отвърна той и замислено сви устни. И изведнъж се сети.
— Чакай малко — рече той и подпъхна ръка под Холи, за да бръкне в джоба си. Въздъхна с облекчение, когато напипа студения хлъзгав метал на запалката.
Отвори я и я щракна. Изскочи искра, но пламък не се появи. Суейн опита отново. Пак искра, но пак без пламък.
— По дяволите! — възмути се гласно той. — И това ми било пушач.
— Татко…
— Само се дръж здраво, скъпа — рече Суейн, прибра запалката в джоба си и отново се вгледа в тъмнината. — Да видим дали ще намерим врата.
Вдигна крак и плахо направи стъпка напред. И докато го спускаше надолу, разбра защо някои хора толкова се страхуват от мрака. Самата безпомощност от това, че не знаеш какво има пред теб, бе ужасяваща.
Кракът му докосна пода. Стъпи. Беше твърд. Студен. Като плочки или мрамор.
Направи още една стъпка напред. Но този път не докосна под. Само празно пространство.
Паниката се надигна отново. Къде беше, по дяволите? Дали не стоеше на ръба на скала? Ако бе така, колко дълбока беше пропастта? Дали беше навсякъде около него?
По дяволите!
Суейн бавно спусна крака си още по-надолу.
Нищо.
Бавно. Още по-надолу. Пак нищо.
После кракът му докосна нещо. Нещо твърдо, не много по-надолу от мястото, където стоеше.
Пак пристъпи напред и надолу. Пак твърдо. Той се усмихна в тъмното с облекчение.
Стъпала.
Здраво гушнал Холи, Суейн предпазливо заслиза по стъпалата.
— Къде сме, татко?
Суейн спря. Макар наоколо да цареше пълен мрак, той можеше да различи чертите на лицето й. Вдлъбнатината на очите й, сянката на носа върху бузата…
— Не знам — отвърна той.
Тъкмо щеше отново да пристъпи напред, когато нещо го накара рязко да се обърне и отново да погледне Холи. Вдлъбнатината на очите й, сянката на носа върху бузата…
Сянката…
Значи някъде имаше светлина.
Суейн внимателно се вгледа в лицето й, особено в сянката на носа и изведнъж… я видя — меко зелено сияние, толкова слабо, че другите й черти едва се различаваха. Суейн се наведе по-близо и — хоп! — мекото сияние изчезна.
— По дяволите!
Той бавно дръпна глава назад и — също толкова бавно — сиянието се върна и покри наполовина лицето на Холи.
Очите му се разшириха. Неговата собствена сянка покриваше лицето на дъщеря му.
Източникът на светлината бе някъде зад него.
Суейн се обърна.
И там, в пелената от тъмнина пред себе си, я видя. На нивото на очите му, зареяна в тъмнината и все пак абсолютно неподвижна — слаба зелена светлинка.
Беше на около два метра и светеше като индикатор на видео. Суейн се втренчи в нея.
И чу глас:
— Здравей, боецо.
Гласът идваше откъм зелената светлина.
Звучеше спокоен и учтив. Но същевременно беше малко тънък, като че ли говореше джудже.
Чу се отново:
— Здравей, боецо. Добре дошъл в лабиринта.
Суейн силно притисна Холи.
— Кой си ти? Къде си?
— Аз съм тук. Не ме ли виждаш?
Гласът не беше заплашителен. Беше по-скоро любезен.
— Не, не те виждам. Много е тъмно.
— О, да. Хм. — Гласът прозвуча обезсърчено. — Един момент.
Зелената светлинка отскочи вляво от Суейн, подскочи нагоре-надолу и спря.
— А, ето.
Чу се щракване и няколко флуоресцентни лампи над главите им светнаха.