На това осветление Суейн видя, че се намира насред широки мраморни стълби с парапет от тъмно полирано дърво. Стълбите се виеха на спирала няколко етажа надолу и се губеха в мрака.
Суейн заключи, че се намира в горния край на стълбището, тъй като нямаше стъпала, водещи към площадката над него. Виждаше се само една тежка дървена врата.
Погледът му се плъзна вляво от вратата и… той видя кой говори.
До ключа за осветлението стоеше човек, висок около метър и двайсет, облечен в бяло.
Бели обувки, бели дрехи, бели ръкавици.
Държеше нещо в едната си ръка. Приличаше на сив ръчен часовник. Суейн забеляза, че зелената светлинка, която бе видял преди малко, е на циферблата.
Дребосъкът носеше и странно бяло кепе, което покриваше цялата му глава без лицето.
— Татко, тази шапчица прилича на черупка от яйце — прошепна Холи.
— Шшт.
Белият дребосък пристъпи напред и застана на ръба на площадката, така че главата му беше малко над тази на Суейн. Говореше идеален английски без никаква следа от акцент.
— Здравейте. Добре дошли в лабиринта. Аз се казвам Селексин и съм вашият водач. — Той протегна малката си бяла ръка. — Приятно ми е.
Суейн — продължаваше да гледа невярващо белия дребосък — машинално протегна ръка. Дребосъкът вирна глава.
— Имаш интересно оръжие. — Имаше предвид телефонната слушалка в ръката на Суейн.
Суейн погледна слушалката. Спираловидният кабел, излизащ от телефонния апарат, бе срязан на няколко сантиметра от нея. Не беше осъзнал, че все още я държи. Бързо я подаде на Холи и непохватно се здрависа с човечето в бяло.
— Как си? — попита Селексин като тържествено сведе глава.
— Горе-долу — отвърна Суейн несигурно. — А ти?
Бялото човече се усмихна енергично и учтиво кимна.
— О, да. Благодаря. И аз съм горе-долу.
Суейн се поколеба.
— Слушай, не знам кой си или какво си, но…
Холи не ги слушаше. Бе се втренчила в телефонната слушалка. Без апарата към нея тя изглеждаше като мобилен телефон.
Заразглежда скъсения кабел. Краят му изглеждаше като че някой го бе срязал с изключително остра ножица. Беше гладко отрязан. Идеално гладко. Жиците в кабела дори не бяха разръфани.
Холи сви рамене и пъхна слушалката в джоба на униформата си. Вече и тя си имаше мобилен телефон, макар и да не работеше.
Отново погледна дребосъка в бяло. Той говореше на баща й.
— Нямам намерение да те наранявам — тъкмо казваше човечето.
— Така ли?
— Да. — Селексин спря за миг. — Е, поне не аз.
— Тогава, ако не възразяваш, би ли ни казал къде се намираме и как, по дяволите, да излезем оттук? — рече Суейн и пристъпи едно стъпало към площадката.
Дребосъкът изглеждаше стъписан.
— Да излезете ли? — рече озадачено той. — Никой не може да излезе оттук. Още не.
— Какво означава „никой не може да излезе“? Къде сме?
— Вие сте в лабиринта.
Суейн огледа стълбите.
— И къде е този лабиринт?
— Е, боецо, това все пак е Земята.
Суейн въздъхна:
— Слушай, ъ…
— Селексин.
— Да. Селексин. — Суейн вяло се усмихна. — Селексин, ако нямаш нищо против, аз и дъщеря ми бихме искали да излезем от твоя лабиринт. Не знам за какво си тук и какво възнамеряваш да правиш, но ние няма да участваме в него.
Суейн се изкачи по стълбите и тръгна към вратата. Тъкмо посягаше към дръжката, когато Селексин сграбчи ръката му.
— Недей!
Държеше ръката на Суейн далеч от тежката дървена врата.
— Както вече казах, никой не може да излезе… все още. Лабиринтът е запечатан. Погледни.
И посочи процепа между вратата и масивната каса.
— Виждаш ли?
Суейн погледна процепа и не видя нищо.
— Не — рече той безразлично.
— Вгледай се по-внимателно.
Суейн се наведе и щателно заоглежда вътрешността на касата.
И тогава видя.
Малко синьо електрическо езиче облиза процепа между вратата и касата.
Само го мерна, но нямаше съмнение, че внезапният син проблясък е от електричество. Суейн плъзна поглед нагоре по вратата. На всеки няколко сантиметра между вратата и касата ясно проблясваха сините електрически искри.
Същото беше и по останалите страни на вратата.
Суейн бавно отстъпи на площадката и тихо попита:
— За какво, по дяволите, си тук?
Полицай Пол Хокинс крачеше напред-назад пред гишето за информация.
— Казвам ти, видях я — повтори той.
Паркър седеше с крака бюрото, дъвчеше шоколадово блокче и щастливо разгръщаше старо издание на „Космополитън“.
— Да бе, видял си — отвърна тя, без дори да вдига поглед от списанието.
Хокинс се ядоса.
— Казвам ти, наистина я видях.
— Тогава иди и провери — рече Паркър и го отпрати с ръка.