За нея Хокинс беше новобранец. Твърде млад, твърде нов в професията и твърде ентусиазиран. И като всеки новак, все си мислеше, че престъплението на века се случва точно под носа му.
Хокинс се отправи към лавиците с книги близо до стълбището, като мърмореше нещо.
— Какво каза? — вяло попита Паркър иззад четивото си.
— Нищо — отвърна Хокинс и гордо продължи пътя си. — Ще видя дали ще се случи пак.
Паркър вдигна очи над списанието и видя как Хокинс изчезва през вратите към стълбището. После поклати глава.
— Новобранец.
Хокинс бавно се заизкачва по широките мраморни стълби като се вглеждаше внимателно на всеки завой. Наведе се над парапета и вдигна поглед към шахтата нагоре.
Тъй като лампите на стълбите не светеха, едва ли щеше да види по-далеч от първата площадка, но…
Имаше светлина!
Точно на върха.
Една от флуоресцентните лампи точно на върха на стълбището светеше — а преди беше угасена. Хокинс изтръпна.
Тук имаше някой!
Какво да направи? Да повика Паркър? Да, подкрепление — не беше лошо да имаш подкрепление. Не, почакай. Тя нямаше да му повярва. Както преди малко.
Хокинс отново погледна нагоре към светлината. Плахо изкачи още едно стъпало.
И тогава се случи.
Поток ослепително бяла светлина изригна в централната шахта на стълбището, озарявайки за миг всичко, и Хокинс мигновено отскочи от парапета.
Хилядите прашинки, които танцуваха из кухата сърцевина на стълбището, изведнъж се оживиха, поразени от лъча, който мигом ги превърна във вертикална колона ослепително бяла светлина.
Хокинс го гледаше онемял. Точно това бе видял и преди — ярък поток бяла светлина да се излива в шахтата на стълбището.
И все пак този път беше някак си различно.
Източникът беше различен. Този път светлината не струеше някъде отгоре на стълбището. Не, този път идваше отдолу.
Хокинс бавно се надвеси над парапета и погледна надолу.
Светлината сякаш идваше изпод една от площадките под него. Единственото, което можеше да различи, беше краят на нещо, което приличаше на огромна сияйна сфера от чиста белота…
Изгасна.
Не избледня. Не премигна. Просто изчезна, превръщайки се в мрак. Също както и предния път.
И изведнъж Хокинс отново се озова насред пустото стълбище, чиято куха шахта не беше нищо повече от безмълвна, зейнала яма тъмнина.
Той хвърли поглед към фоайето. Отвъд лавиците с книги можа да види краката на Паркър, спокойно вдигнати върху бюрото. Понечи да я повика, но после се отказа.
Обърна се отново към тъмното стълбище.
Преглътна и изведнъж съвсем забрави за флуоресцентната лампа, която светеше на горния етаж.
Хокинс откачи от колана си полицейското фенерче и светна.
После заслиза в тъмнината.
Селексин продължаваше да държи сивата гривна. Тя изглеждаше тежка заради дебелите метални пластини, служещи да се закопчее върху ръката на притежателя си.
Селексин погледна циферблата. Той беше правоъгълен, като на електронен часовник. Зелената индикаторна светлинка в горния край на циферблата ярко светеше. До нея имаше друг индикатор, малко по-голям и тъмночервен. В момента не светеше.
„Хубаво“ — помисли си Селексин.
Под двата индикатора имаше тесен овален дисплей, който показваше:
НЕЗАВЪРШЕН — 1
Селексин вдигна поглед от циферблата. Суейн и Холи бяха застанали до един прозорец и гледаха навън, като и двамата стояха на безопасно разстояние от електризираните стъкла.
Селексин изсумтя, поклати тъжно глава и отново погледна гривната. Надписът премигна:
НЕЗАВЪРШЕН — 1
После за момент думите изчезнаха. Когато отново се появиха, не бяха същите. Сега надписът гласеше:
НЕЗАВЪРШЕН — 2
И вече не мигаше.
Селексин отиде до Суейн и попита:
— Сега вече разбираш ли?
Суейн продължаваше да се взира през прозореца.
След като беше видял електризираната врата в горния край на стълбището, незабавно бе слязъл до първата площадка и бе отворил най-близката врата — голяма огнеупорна врата, маркирана с едно червено „3“.
Зад нея имаше невероятно обширна стая с нисък таван, широка поне четиридесет и пет метра и пълна с множество странно изглеждащи чинове с метални рамки.
В задния край на всеки бе прикрепена преграда с формата на буквата L, чийто долен край служеше за писалище. Стотици такива чинове, групирани по четири, покриваха обширния под.
Сега, докато наблюдаваше през прозореца познатия градски парк, заобиколен от тъмните нюйоркски улици, Суейн започна да разбира.
— Къде сме, татко?
Погледът на Суейн отново се плъзна по множеството чинове. В близкия ъгъл на стаята имаше масивна сервизна врата, до която висеше надпис: