Той стоеше абсолютно неподвижно.
Можеше да мине и за статуя, ако не бяха бавните, ритмични повдигания и спускания на мощния му гръден кош. Паркър се вгледа в главата за лице, но тъй като източникът на светлина беше зад него, единственото, което можеше да види под двата островърхи рога, беше празно пространство от зловещо черно.
В силуета обаче имаше нещо нередно.
Нещо върху рамото му, което не беше черно и нарушаваше идеалната симетрия на тялото му. Някаква подутина. Малка бяла подутина на лявото му рамо.
Паркър примижа в тъмното, опитвайки се да види каква е тази подутина. И се отпусна назад в стола с разширени от изненада очи.
И тя изглеждаше като човек…
Мъничък човек. Облечен изцяло в бяло…
И изведнъж отново се появи светлина.
Внезапна ярка светлина. Няколко сфери от ослепително бяла светлина, около метър и двайсет в диаметър и на половината на онази, която бе видяла преди, озариха всичко.
Паркър видя първо две сфери пред себе си… после три… после четири. Листа хартия се разхвърчаха навсякъде около нея, също както бе станало и преди.
Тя опита да зърне високия човек в черно зад тях. Но сред бялата им вихрушка и ослепителната светлина рогатият бе абсолютно неподвижен, необезпокоен от случващото се.
И тогава, в блясъка на светлината, Паркър видя лицето му.
Той я гледаше.
Гледаше!
Беше ужасяващо. Очите им се срещнаха и Паркър изтръпна. Всичко, което виждаше, бяха две дълбоки сини очи на фона на грубо черно лице. Очи, лишени от чувства. Очи, които бяха просто вторачени.
Вторачени право в нея.
Листовете лудо се въртяха около неподвижната му фигура и изведнъж…
И изведнъж отново настана мрак.
Четирите сияйни сфери изчезнаха. Вятърът внезапно спря и из цялата зала листовете плавно западаха на пода.
Паркър погледна към мястото, където допреди миг беше една от сферите… и видя как нещо малко се шмугна зад близката лавица — дългата му черна опашка омете най-долния й ред.
Странна тишина изпълни залата.
Огромното пространство отново бе окъпано от меката синкава светлина на уличните лампи.
Паркър гледаше килима от нападали по пода хартии.
В тишината чуваше собственото си тежко дишане.
— Salve, moriturum es!
Глас — плътен, баритонов глас.
Отекващ ясно в огромната зала.
Паркър вдигна глава. Гласът бе дошъл откъм черния силует.
— Salve, moriturum es! — повтори той по-високо. Лицето му отново бе потънало в мрак, засенчено от синята светлина зад него. Паркър дори не можа да види дали устните му се движат.
Salve, moriturum es. Думите й се струваха смътно познати, като нещо, което е учила в училище и отдавна е забравила…
Исполинът направи крачка към нея. Нещо златно проблесна на тъмните му гърди.
Паркър вече можеше да види бялата подутина на рамото му по-ясно. Да, човек беше. Малко човече, което висеше в пожарникарска мешка на рамото на рогатия. Човечето изпъшка, когато исполинът тръгна към гишето за информация.
Паркър бавно и безшумно извади полуавтоматичния си „Глок“ 20 от кобура.
Исполинът проговори:
— Поздрав, противнико. Пред теб стои Белос. Правнук на Тром, победителя в Петия президиън. И като своя прадядо и още двама малонийци преди него, Белос ще излезе от тази битка сам, непобеден от никого и ненадвит от каранадон. Кой си ти, мой достоен и все пак злощастен съпернико?
Настъпи тишина. Мъжът чакаше отговор.
Паркър чу тихо, настоятелно драскане на нокти откъм лавиците вляво.
Мъжът щателно я оглеждаше.
Паркър преглътна с усилие.
— Аз не…
— Къде е твоят водач? — прекъсна я плътният баритон. По-скоро заповед, а не въпрос.
— Водачът ми ли? — На лицето на Паркър се изписа недоумение.
— Да — каза Белос. — Твоят водач. Как ще потвърдиш завоеванията си без водач?
Ръката на Паркър здраво стисна пистолета.
— Нямам водач — каза тя хладнокръвно.
Исполинът килна рога на една страна. Паркър внимателно го наблюдаваше — той явно обмисляше думите й. Мъжът погледна широката метална гривна на ръката си. На нея имаше зелена светлина…
Драскането зад лавицата стана по-ускорено, по-силно.
Нетърпеливо Белос вдигна глава от гривната и погледна Паркър в очите:
— Ти не си участник в Президиъна, нали?
Огледа обширната зала, лавиците с книги отляво и отдясно. После погледна Паркър със злобна искра в очите.
— Хубаво — рече Белос с усмивка. — Kataya!
Атаката дойде отляво на Паркър. Откъм лавиците.
Съществото скочи към нея с ужасяваща бързина.
Удари се тежко в бюрото, сграбчи ръба с двете си хищни предни лапи, оголи два реда дълги, остри като бръснач зъби и нададе силен писък.
Паркър се отдръпна ужасена.