— Приписваш ми увереност, която не притежавам — отвърна Селексин. — Въпросът ти не ме притеснява, защото това може да се случи. Всъщност вече е ставало. Познати са случаи, в които бойци са напускали лабиринта или по някакъв замисъл, или по чиста случайност.
— И какво става тогава?
— Тази ситуация отново зависи от гривната — рече Селексин. — Както знаеш, лабиринтът е покрит с електрическо поле. Гривната работи в съответствие с това поле. Ако, по някаква причина, гривната отчете, че вече не е заобиколена от него, тя автоматично включва таймер за самодетонация.
— Самодетонация ли? — рече Суейн. — Искаш да кажеш, че експлодира?
— Не веднага. Има времеви лимит. Имаш на разположение петнайсет мин…
— Господи! Сложил си бомба на ръката ми! Защо не ми каза по-рано?
Суейн не вярваше на ушите си. Започна бързо да бърника нещо по гривната в опит да я свали.
— Няма да се откопчее — рече спокойно Селексин. — Не може да се откопчее, губиш си времето дори само като се опитваш.
— Мамка му! — измърмори Суейн.
— Не псувай — обади се Холи.
— Та исках да кажа — продължи Селексин, — ако по някаква случайност се окажеш извън лабиринта, ще имаш на разположение петнайсет минути да се върнеш в него. Иначе ще настъпи детонация.
Той тъжно погледна Суейн, който продължаваше да ровичка гривната, и каза:
— Детонацията настъпва само ако си извън лабиринта и макар да казах, че това се е случвало, трябва също да призная, че не се случва често. Няма изход. Суейн, крайно време е да разбереш, че накъдето и да погледнеш, отговорът е един. Освен ако не излезеш от тази битка победител, няма да излезеш изобщо.
Хокинс стоеше на площадката. Единствената светлина идваше от лъча на фенерчето му. Надолу нямаше повече стъпала. Нищо освен бетонни стени и една аварийна врата с надпис: „ПОДНИВО 2“
Предпазливо отиде до вратата. Дръжката лесно поддаде и той я отвори. Мушна глава през касата и мигом усети как стомашните сокове се надигат в гърлото му. Върна се на стълбището и повърна.
След няколко секунди, като бършеше уста и кашляше, Хокинс се върна да огледа по-обстойно.
Пред погледа му се ширнаха многобройни редици лавици с книги, които чезнеха в мрака, отвъд обсега на слабата светлина. Но това, което привлече вниманието му, беше лавицата непосредствено пред него.
Лавицата от лявата му страна — висока четири метра и дълга шест — беше откачена от подпорите си на тавана и се бе килнала на лавицата зад нея. Приличаха на две огромни плочки домино: падналата се подпираше на правата съседна. Противоположната лавица — отдясно на Хокинс — бе права. Само дето в средата й зееше дупка, а навсякъде наоколо имаше трески. По неизвестна причина пътеката зад нея бе посипана с книги, сякаш, помисли си Хокинс, сякаш нещо е било хвърлено право през тази лавица…
А пътеката между тях…
Гладката локва кръв, която изпълваше пътеката, бе позасъхнала през последните двайсет и четири часа, но миризмата все още се усещаше.
Тялото го нямаше, разбира се, но количеството кръв беше поразително. Кръвта бе навсякъде — по пода, по тавана, по цялата врата към стълбището. Книгите, останали по лавиците, бяха опръскани с нея, а падналите на пода бяха придобили кестеняв цвят.
Хокинс преглътна с мъка, докато проследяваше с поглед кървавата следа по пода, обикаляща лавицата с дупка в средата. Като че ли някой бе влачен около тази лавица до пътеката.
Според стандартите на нюйоркската полиция Пол Хокинс беше млад. Двадесет и четири годишен. И този факт, комбиниран с относителната му неопитност, го бе направил очевидния избор за детски задачи като настоящата. Повиквания при домашно насилие, наглеждане на травмирани деца, все неща от този род. Той беше виждал пребити жени и малтретирани непълнолетни, но за шестнайсет месеца служба не бе виждал местопрестъпление на убийство.
Стори му се странно, че по филмите всичко е много по-различно. Дори и най-жестокият филм не можеше успешно да предаде самата грозота на сцената на убийство. „Значи това е то“ — помисли си той, докато гледаше огромната локва засъхнала кръв пред себе си.
Беше грозно. Мръсно, грубо и жестоко. Отново му се повдигна.
Той вдигна поглед към безкрайните редици с книги, изпълващи Подниво Две.
Тук има някой… или нещо…
Вдигна прожектора и бавно, внимателно тръгна по пътеките между лавиците.
— Татко — рече Холи зад гърба на баща си.
— След малко, скъпа — каза Суейн и се обърна към Селексин. — Сигурен ли си, че няма какво повече да ми кажеш преди да продължим нататък? За още някоя бомба може би?