— Татко.
— Ами, има едно нещо… — каза Селексин.
— Таткоо!
Суейн спря.
— Какво има, скъпа?
Холи му подаде телефонната слушалка и му хвърли най-победоносната си усмивка.
— Търсят те.
Суейн се наведе и хвана неработещия телефон. После заговори в слушалката, докато гледаше Холи:
— Ало? А, ти ли си? Здравей, как си?… А, така ли?… Виж, малко съм зает точно сега. Мога ли да ти се обадя по-късно? Чудесно. Дочуване.
Подаде обратно телефона на Холи. Доволна, тя сграбчи ръката на баща си и отново влезе в крачка с него и яйцевидното човече.
— Имаш очарователна дъщеря — тихо каза Селексин.
— Благодаря — отвърна Суейн.
— Но тя създава твърде много рискове за безопасността ти.
— Моля?
— Просто казвам, че ще ти е по-лесно без нея. Може би ще е добре тя да се „покрие“, както се изрази ти. Да се скрие, докато трае Президиънът. В случай че оцелееш, ще можеш да се върнеш да я вземеш. Ако държиш на нея толкова много, разбира се.
— Държа.
— И също така — продължи Селексин, — ако те победят, тя няма да загине с теб. Във всеки случай, на каква боеспособност ще разчиташ, ако трябва да защитаваш освен своя и нейния живот? В опит да предпазиш нея може…
— … да застраша собствения си живот — довърши Суейн. — А следователно и твоя. Това обаче е моята дъщеря. Където съм аз, там е и тя. Не подлежи на обсъждане.
Селексин леко отстъпи.
— И още нещо — добави Суейн. — Ако случайно се разделим, очаквам ти да се грижиш за нея. Не да я покриеш някъде и да се надяваш никой да не я намери, а да направиш всичко възможно нищо, абсолютно нищо да не й се случи. Разбра ли?
Селексин сведе глава и рече:
— Направих грешка и моля за извинение от цялото си сърце. Нямах представа колко си привързан към своето дете. Доколкото е по силите ми, ще положа върховни усилия да изпълня желанията ти в случай на необходимост.
— Благодаря. Ще съм ти много задължен — отвърна Суейн и кимна. — Сега, казваше, че има още нещо. Нещо, което трябва да знам.
— Да — каза Селексин. — Отнася се за битката или по-скоро за края на всяка схватка. Когато един боец победи друг — в открит бой, чрез засада или по някакъв друг начин — победата трябва да бъде потвърдена.
— Добре.
— И тук се намесвам аз — рече Селексин.
— Ти потвърждаваш убийството? Като свидетел? — попита Суейн.
— Не точно. Аз не съм свидетел. Но аз предоставям прозореца за свидетеля.
— Прозорец ли?
Селексин спря на стъпалата и се обърна към Суейн.
— Да. И той може да се инициализира само по твоя заповед. Ако бъдеш така добър, би ли казал, моля те, думата „Инициализиране“?
Суейн вирна глава.
— Инициализиране? Защо…
И изведнъж малка сфера от ярка бяла светлина — около педя в диаметър — лумна над бялата шапчица на Селексин и озари цялото стълбище около тях.
— Какво е това? — попита Суейн.
— Излиза от яйцето… — ахна Холи.
Селексин погледна Холи някак изненадано.
— Права си — рече той. — Моята странно изглеждаща шапка е източникът на този телепорт, макар и толкова малък. А сега, ако обичаш Суейн, кажи „Отказ“ да не би моите шефове да си помислят, че действително си убил някого.
— Ами, добре. Хм… отказ.
Светлината мигом изчезна.
— Твърдиш, че това е телепорт? Както преди? — попита Суейн.
— Да — отвърна Селексин, — точно както преди, просто дупка в пространството. Само че много, много по-малка, разбира се. От другата страна на телепорта има официален представител като мен, който наблюдава. Той е твоят свидетел.
Суейн погледна бялата шапчица на Селексин.
— И тази дупка се получава от това?
— Да.
— Аха — каза Суейн и продължи надолу по стълбите.
Селексин мълчаливо го последва. Накрая се престраши и рече:
— Ако смея да попитам, къде отиваме?
— Надолу — отвърна Холи и поклати глава. — Бррррр.
Селексин се намръщи озадачено.
— Както каза младата дама, надолу — каза Суейн и намигна на Холи, прикривайки собствения си съвсем истински страх, а тя широко му се усмихна, окуражена от този заговорнически жест.
Продължиха надолу по стълбите.
Телефонистката гледаше таблото с недоумение.
„Кога най-сетне ще спре?“
На таблото пред нея два реда непрекъснато мигащи бутони показваха, че ужасно много телефонни позвънявания чакат отговор на оператор.
Тя пое дълбоко дъх, натисна светещото квадратче с номер „9“ и започна:
— Добър вечер, тук „Кон Едисън“, аз съм Санди. С какво мога да ви помогна?
В слушалките на главата й запращя възмутеният глас на поредния недоволен нюйоркчанин. Когато най-сетне спря, тя набра кода — 401 — на компютъра пред себе си.