С този ставаха четиринайсет за последния час, само на нейното табло. И всичките идваха от квадрант двеста и дванайсет — централен Манхатън.
Код 401 — прекъснато електрозахранване поради вероятно късо съединение в главната верига. Телефонистката погледна думите, изписани на монитора: „Вероятно късо съединение в главната верига.“ Не й беше много ясно какво означава късо съединение в главната верига, нито какво го причинява. Тя просто знаеше симптомите на прекъснатото електрозахранване или токовия удар и както лекарят разпознава болестта, така и тя сумираше симптомите и определяше проблема. А какво е довело до този проблем беше нечие чуждо задължение.
Тя сви рамене, наведе се и натисна следващото светещо квадратче, готова да се изправи срещу поредния недоволен клиент.
Най-ниският етаж на Нюйоркската градска библиотека се нарича „Хранилището“. На него няма нито тоалетни, нито офиси, нито чинове за четене или пък компютри. Всъщност на него няма нищо друго освен книги, много, много книги.
Както е в повечето големи библиотеки, градската библиотека на Ню Йорк не се ползва толкова за заемане на книги, колкото като информационна библиотека — основно компютри, Интернет, микрофилми и CD-ROM.
Що се отнася до печатните книги, само най-новите и най-търсените са на показ на приземния етаж. Ако клиент поиска друга книга, тогава служител на библиотеката я намира в хранилището, Подниво Две.
Така че хранилището не е нищо друго освен убежище за няколко милиона книги.
Много книги. На много лавици. Лавици, разположени под формата на голяма правоъгълна решетка.
Двадесет и два реда лавици се простират по дължината на пода, пресечени на всеки шест метра от успоредни коридори, като по този начин създават огромен лабиринт от извивки и завои, задънени ъгли и дълги прави пътеки, които се губят в безкрая.
„Един огромен лабиринт — помисли си полицай Пол Хокинс, докато обхождаше хранилището. — Чудесно.“
Вече няколко минути обикаляше прашните пътеки и досега не беше открил нищо.
„По дяволите“ — изруга наум той и тръгна обратно към стълбите…
Тих шум.
Отдясно.
Ръката на Хокинс се плъзна към автоматичния пистолет на хълбока му. Той напрегна слух.
Не беше дишане. Не. По-скоро… плъзгане. Сякаш някой бавно метеше грубия дървен под. Или по-скоро нещо се плъзгаше по прашния под на Подниво Две.
Хокинс извади пистолета си и отново се вслуша. Шумът определено идваше отдясно, някъде из лабиринта от лавици около него. Преглътна с мъка.
„Тук има някой.“
Грабна радиостанцията от колана си и изсъска:
— Паркър! Паркър! Чуваш ли ме?
Никакъв отговор.
„Господи.“
— Паркър, къде си?
Изключи станцията и отново огледа редиците лавици, прострели се пред него. Сви устни за момент.
После вдигна пистолета си и тръгна из лабиринта.
С пистолет в едната ръка Хокинс тихо криволичеше между лавиците — промъкваше се пъргаво в търсене на източника на шума.
Спря до една лавица, пълна с прашни книги с твърди корици. Затаи дъх за момент. Чакаше…
Ето го.
Извърна поглед наляво.
И отново. Шумът като от метла.
Ставаше по-ясен — сигурно го приближаваше.
Хокинс тръгна наляво, после надясно, после пак наляво — движеше се плавно по пътеките между лавиците, като спираше на всеки няколко метра в края на всяка. Беше много объркващо — пътеките изглеждаха съвсем еднакви.
Отново спря.
Заслуша се.
Ето пак, тихият бръскащ шум. Сякаш някой метеше прашния дървен под.
Само че сега се чуваше по силно.
По-близо…
Много, много близо.
Хокинс забърза по пътеката, която пресичаше дългите лавици с книги, и изведнъж се оказа пред една масивна лавица, която се простираше и в двете посоки, чезнейки в мрака.
„Стена?“ — помисли си Хокинс. Сигурно бе стигнал края на помещението и сега се намираше до една от дългите страни на огромния правоъгълник.
Шумът отново се чу.
Само че този път дойде откъм… гърба му.
Хокинс се извъртя и вдигна пистолета.
„Какво става, по дяволите?… Да не е завило?“
Внимателно тръгна покрай лавицата.
Пътеката беше тясна. Най-близкият напречен коридор се простираше отдясно — нямаше нищо друго освен плътната стена от лавици от лявата му страна: продължаваше още около шест метра пред него. Тънеше в сянка.
Хокинс бавно пристъпи напред. Сега можеше да види целия коридор.
Той беше различен.
Не беше Т-образен както предишния, а по-скоро бе под формата на буквата L.
Хокинс смръщи вежди, а после прозря ситуацията. Това беше ъгъл — ъгълът на помещението. Не беше забелязал, че е стигнал толкова далеч от стълбището в центъра.