Ослуша се.
Нищо.
Отиде до L-образния коридор и отново се заслуша. Нищо.
Каквото и да беше, си беше отишло.
И тогава Хокинс се замисли. Той бе следил шума, чийто източник по всяка вероятност не знаеше за неговото присъствие. Но последните му няколко хода бяха странни.
Сякаш, който и да беше това, се беше изгубил и бе започнал да обикаля в кръг…
„В кръг“ — помисли си Хокинс.
Никой съзнателно не би тръгнал в кръг, нали? Освен ако не се е загубил или… ако знае, че го следят.
Кръвта на Хокинс се смръзна. Каквото и да беше това, то не просто обикаляше в кръг.
То му устройваше капан!
То знаеше, че е тук!
Хокинс бързо се извърна да погледне пътеката зад себе си и опря гръб в ъгловата лавица.
Нищо.
„По дяволите! — Усещаше как по челото му избиват капчици студена пот. — По дяволите, мамка му!“
Не можеше да повярва. Беше се напъхал право в ъгъла. Право в ъгъла, по дяволите! Две възможности — направо или наляво. „Да ме вземат мътните — помисли си, — сред лавиците щях да имам четири.“ А сега беше в капан.
И изведнъж го видя.
На пътеката вляво от него, движеше се бавно и внимателно.
Очите на Хокинс се разшириха.
— Мили боже!
Не приличаше на нищо, което бе виждал.
Голямо и дълго, но ниско като алигатор, съществото изглеждаше почти като динозавър — с черно-зелена кожа на плочки, четири мощни крайника и дълга дебела опашка.
Главата му беше странна. Нямаше очи, нито пък — на пръв поглед — уста. Това, което веднага се забелязваше, бяха две дълги тънки антени, които излизаха от челото му и ритмично се поклащаха.
Беше на около шест метра от Хокинс, когато най-после се появи и краят на опашката. Самата опашка бе сигурно около два метра и половина и се плъзгаше по пода на дълги, бавни извивки, като издаваше бръскащия звук. Бе изострена като игла на върха. Цялото животно бе дълго над четири метра.
Хокинс примижа. Стори му се, че зад опашката вижда човек, дребен човек, облечен целият в бяло…
И тогава главата на съществото леко се вдигна, а гънките на кожата му се дръпнаха назад и разкриха ужасна четвъртита челюст, която се разтвори с тих, смъртоносен съсък. Оголиха се четири реда остри, покрити със слюнка зъби.
— Майко мила! — Хокинс втрещено гледаше съществото.
То тръгна напред.
Към него!
Вниманието му бе привлечено от един от предните крайници на животното. На левия му преден крайник имаше сива метална гривна, на която светеше зелена светлинка.
Съществото наближаваше — с широко отворени челюсти, от които обилно се стичаше слюнка. Очите на Хокинс бяха приковани върху антените на главата му, които се поклащаха като метрономи.
Беше на метър разстояние…
Осемдесет сантиметра…
Хокинс се стегна, за да побегне, но по някаква ужасяваща причина краката му не помръдваха. Опита да вдигне пистолета, но не можа — сякаш всеки мускул по тялото му се бе отпуснал и отказваше да се подчини на волята му. Наблюдаваше безпомощно как, за негов най-голям ужас, пистолетът се изплъзна от ръката му и падна с трясък на пода.
Антените продължаваха да се поклащат.
Трийсет сантиметра…
Хокинс се потеше и дишаше на пресекулки. Просто не можеше да откъсне очи от тях. От антените. Те се движеха в съвършен синхрон и плавно описваха хипнотични кръгове…
Той наблюдаваше — абсолютно безпомощно — как зловещата глава на съществото бавно се доближава към коляното му.
„О, Господи! О, Господи! О, Господи!“
И внезапно, както кобра разгъва тялото си от земята, дългата заострена двуметрова опашка на съществото се вдигна от пода и се изви напред, над ниското влечугоподобно тяло, и подобно жилото на скорпион, върхът й се насочи право между очите на Пол Хокинс.
Хокинс видя всичко това и ужасът му премина всякакви граници. Той отчаяно искаше да затвори очи, за да не гледа какво ще се случи, но дори и това не можеше да напра…
— Ей!
Главата на съществото се извърна наляво.
Трансът незабавно се наруши и Хокинс отново можеше да се движи. Вдигна поглед и видя…
… един човек.
Един човек, който стоеше на пътеката. Хокинс дори не беше го видял да идва. Дори не беше го чул. Огледа го. Беше с влажна коса, с дънки и маратонки и бяла незапасана риза.
Човекът се обърна към Хокинс:
— Ела тук. Веднага.
Хокинс боязливо погледна голямото влечуго в краката си. То въобще не му обърна внимание. Само гледаше човека с дънките и не помръдваше.
„Ако има очи — помисли Хокинс, — сега определено гледа кръвнишки.“ От гърлото му се чу глухо заплашително ръмжене.
Хокинс въпросително погледна мъжа. Той само гледаше втренчено съществото.