— Хайде — рече той спокойно, без да отмества поглед. — Не се навеждай за пистолета и много бавно ела при мен.
Хокинс колебливо направи една крачка.
Съществото в краката му не помръдна. Остана неотменно съсредоточено върху мъжа с дънните.
Мъжът бутна Хокинс зад себе си и бавно заотстъпва, отдалечавайки се от съществото.
Хокинс хвърли поглед зад гърба си и видя на пътеката две фигури — бяха на десетина метра: една малка бяла и още една, също толкова малка, която приличаше на… той примижа… на момиченце.
— Върви — рече Суейн и бутна Хокинс по пътеката. Продължаваше да е с гръб към него.
Суейн държеше погледа си високо, фокусиран някъде в лавиците, настрани от полюшващите се антени на съществото — наблюдаваше го само с периферното си зрение.
Двамата мъже бавно пристъпваха по пътеката, отдалечавайки се от неподвижното животно.
И изведнъж то започна да ги следва, като заобиколи ъгъла със зигзаговидно движение, което не отговаряше на размерите му. После спря.
Суейн отново побутна Хокинс:
— Продължавай да вървиш. Не спирай.
— Какво по дя…
— Просто върви.
Суейн вървеше заднишком, все така с лице към съществото. То отново тръгна, измина около три метра по същия зигзаговиден начин и пак спря, на почтително разстояние от него и Хокинс.
„Предпазливо е“ — помисли си той.
И тогава то атакува.
— О, боже!
Огромното животно се понесе по тясната пътека.
Суейн трескаво се огледа за път за отстъпление. Но най-близкият напречен коридор беше на цели три метра.
Нямаше къде да избяга!
Суейн се подготви за удара. Земята под краката му вибрираше от тежестта на бързо приближаващото се животно. „Господи, сигурно тежи поне двеста килограма.“
Хокинс се обърна и видя какво става.
— Мили боже…
Суейн просто стоеше, широко разкрачен, заел цялата пътека.
Съществото приближаваше. Нямаше намерение да спре.
— Няма да спре! — извика Хокинс.
— Трябва! — изкрещя Суейн. — Трябва да спре!
Съществото продължаваше да се носи напред — връхлиташе върху Суейн като товарен влак и изведнъж, на метър пред него, се изправи на задните си крака и сграбчи лавиците от двете страни с ноктите на предните си крайници, като спря устрема си напред.
Четвъртитата челюст зейна на сантиметри от студеното лице на Суейн.
Съществото яростно изсъска — предизвикваше го. Слюнката му обилно се стичаше по пода пред обувките на Суейн.
Той извърна поглед и се загледа в една от близките лавици — стараеше се да избягва люлеещите се антени на животното. Ужасяващото влечугоподобно, сега изправено на задните си крака, се извисяваше над него като мрачно привидение.
Суейн размаха предупредително пръст към разяреното животно:
— Ааа. Без пипане.
И отново тръгна заднишком, побутвайки Хокинс.
Хокинс се запрепъва по пътеката — на всеки няколко секунди се обръщаше да погледне през рамо. Този път съществото не ги последва, поне не веднага.
Стигнаха до дребосъка в бяло и момиченцето и бяха вече на около десет метра от него, когато то отново тръгна към тях.
— Проследяване! Тя ни проследява! — каза дребосъкът.
Мъжът с разпасаната риза и дънките погледна Хокинс, вцепенен в изгладената си полицейска униформа.
— Сега няма време да говорим — рече той, — но аз се казвам Стивън Суейн и в момента всички сме здраво загазили. Готов ли си да тичаш?
Хокинс отговори, без да се замисля:
— Да.
Суейн отново погледна огромното подобно на динозавър животно. Шест метра. Вдигна Холи.
— Знаеш ли как да стигнем до стълбището? — попита той Хокинс.
Младият полицай кимна.
— Води тогава. Само върви на зигзаг. Ние ще те следваме плътно. — Обърна се към останалите: — Вие двамата готови ли сте? — Те кимнаха. — Добре тогава, да тръгваме.
Хокинс хукна да бяга, останалите го последваха.
С огромен скок съществото се впусна да ги преследва.
Суейн беше най-отзад, понесъл Холи на хълбок. Чуваше как огромната тежест се тресе по пода зад него.
„Стълбите. Стълбите. Трябва да стигнем до стълбите.“
Наляво, надясно, наляво, надясно.
Виждаше как полицаят криволичи пред него и после, най-сетне, пред полицая видя стълбището. Но не виждаше вратата.
Идваха от другата страна.
— Татко! Настига ни! — извика Холи на рамото му.
Той хвърли поглед зад себе си.
Съществото действително ги настигаше — огромно зелено-черно чудовище, препускаше по тясната пътека със зейнала, облята в слюнка паст.
Суейн не се притесняваше за себе си. Селексин се оказа прав. Каквото и да беше това, то бе просто още един участник в турнира и не можеше да го докосне. Още не. Не и преди числото на гривната да стане „7“.