— Затова ти казах — продължи Селексин — да не гледаш продължително антените й. Всяко по-дълго вглеждане в тях причинява незабавна парализа. Точно както се случи с него. — Селексин продължително изгледа Хокинс. — Така ловува Рийз. Вглеждаш се твърде дълго в антените й, обзема те хипнотична парализа и — хоп! — преди да се усетиш те пробожда с опашката. Точно между очите.
Дребосъкът се усмихна.
— Бих казал, че доста прилича на женските от вашия вид, агресивна и спонтанна. Не е ли така?
— Ей — рече Холи.
Суейн пренебрегна забележката.
— Кажи ми повече за нейния начин на ловуване. Как преследва плячката си.
Селексин пое дъх.
— Както без съмнение си забелязал — рече той, — Рийз няма очи. По простата причина, че не са й необходими. Нейната планета е обвита от непрогледни инертни газове. Светлината не може да проникне през тяхната атмосфера, а инертните газове са устойчиви на всякакво химическо въздействие. С течение на времето нейната раса се е адаптирала към тези условия и се е научила да използва и усъвършенства другите си сетива: те имат невероятно добри слухови възможности с чувствителен разширен ушен канал за долавяне на ускореното сърцебиене на уплашената или ранена плячка и, най-важно, свръхразвит усет към миризма. Всъщност бих казал, че нейното обоняние е най-силното й ловно средство.
— Чакай малко — рече Суейн обезпокоен. — Тя може да ни подуши?
— Сега не. Нейното обоняние е с много ограничен обхват. Да кажем, не повече от няколко стъпки.
Суейн въздъхна с облекчение. Хокинс също.
— Но в рамките на този обхват — продължи Селексин — то е изключително силно.
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа — отвърна Селексин, — че него го е открила — и посочи Хокинс — по миризмата му.
— Но нали каза, че обхватът й не е голям. Как е могла…
Суейн млъкна. Селексин отново го гледаше, като че ли го чакаше да свърши.
— Така е — рече той. — Донякъде. Работата е в това, че Рийз не е подушила него, а миризмата, която е оставил след себе си. Помниш ли когато за пръв път видяхме Рийз на площадката? Когато се наведе и подуши пода?
Суейн се намръщи.
— Да…
— Стъпките — рече Селексин. — Оставени неотдавна. При такава прясна следа Рийз няма нужда да души надалеч, защото просто следва миризмата на следата.
— О, ясно — рече Суейн.
И после му просветна.
— О, боже!
Рязко се изправи, за да погледне през стъклената преграда над себе си…
И се озова лице в лице с четвъртитата паст на Рийз, заплашително зейнала и обляна в слюнка, допряна до другата страна на стъклото, само на сантиметър разстояние.
Суейн се дръпна стъписан.
Хокинс скочи и зяпна.
Рийз блъсна стъклото и размаза слюнка навсякъде.
— Не я гледайте! — извика Суейн и грабна Холи в прегръдките си. Рийз отново блъсна стъклото — още по-силно — и целият офис се разтресе. — Не гледайте антените! Тичайте към вратата!
Квадратният офис имаше три стъклени врати — една от западната страна, една от южната и една от източната. Рийз блъскаше по западната стена на стаята.
Суейн се впусна към източната врата, отвори я и влетя в следващия офис. Селексин и Хокинс го следваха по петите.
Гушнал Холи с една ръка, той изтича покрай едно бюро в центъра на стаята, отвори следващата врата и викна:
— Затваряйте вратите след себе си!
— Правим го! — изкрещя Хокинс.
В този момент зад тях се чу силен трясък на трошащо се стъкло.
Суейн продължаваше да тича начело на групата. Покрай бюра, през врати, покрай шкафове, посипвайки хартии навсякъде по пътя си. Накрая излезе от последния офис и се озова пред нещо различно.
Една тежка синя врата, разположена в солидна бетонна стена.
Хокинс крещеше:
— Идва! И ми изглежда наистина разярена!
Суейн погледна тежката синя врата. Изглеждаше здрава, с хидравличен отварящ механизъм. В края на късия коридор отдясно видя и друга възможност — остъклено асансьорно преддверие.
„Трябва да направя нещо…“
Все още с Холи на ръце, Суейн завъртя топката на хидравличната врата. Отвори се.
Три бетонни стъпала.
Той прекрачи прага, издърпа Селексин при себе си и зачака Хокинс. Той стремглаво търчеше през последния стъклен офис.
Зад Хокинс не видя нищо освен офиси със стъклени прегради.
И тогава я забеляза. Дългата заострена опашка, поклащаща се над дървените плотове. Тя преминаваше през всичко, което се изпречеше на пътя й — като огромна перка на акула, пореща водата — хвърляше във въздуха бюра, шкафове и въртящи се столове.
На разстояние два офиса и устремена право към тях.
Движеше се бързо.
Приближаваше.