— Чарлтън на телефона.
— Аз съм, сър. — Беше Руди.
— Кажи.
— В оперативния отдел съм. Никой от техните не е бил в двеста и дванайсети от три седмици.
Чарлтън се намръщи.
— Сигурен ли си?
— Имат справка на диск, мога да я взема, ако искате.
— Не, няма нужда. Добра работа свърши, Руди.
— Благодаря, сър…
Чарлтън затвори и възкликна:
— По дяволите!
Надяваше се да е някой от Оперативния. Тогава поне щеше да може да се проследи. Щеше да има справка къде е било прекъсването или претоварването по главната верига. Къде са работили.
А сега нямаше шанс да се разбере къде е прекъсването. Другите разклонения можеха да се проследят чрез компютрите на „Кон Ед“, но за целта главната трябваше да е в изправност.
Когато обаче имаше срив в главната верига в даден квадрант, участъкът се превръщаше в черна дупка що се отнася до компютърното проследяване. А прекъсването беше някъде из тази черна дупка.
Сега можеха само да гадаят.
Чарлтън изруга пак. Първо трябваше да се обади в полицията да види дали през последните двайсет и четири часа не са прибрали някой, който си е играл с кабелите. Или нещо подобно.
Въздъхна. Очакваше го дълга нощ. Вдигна телефона и набра номера.
— Добър вечер, обажда се Боб Чарлтън. Аз съм нощният дежурен в „Консолидейтид Едисън“. Бих искал да говоря с лейтенант Питърс, ако обичате. Да, ще изчакам.
Докато изчакваше на телефона, Чарлтън разсеяно гледаше картата на остров Манхатън. Скоро го свързаха и той погледна апарата.
Междувременно компютърът на бюрото му стоеше включен.
И през цялото време, докато говореше по телефона, Боб Чарлтън не забеляза последния ред от списъка с имена на екрана. Той гласеше:
КВАДРАНТ 212: ПОРЕДЕН № 5
НЮЙОРКСКА ГРАДСКА БИБЛИОТЕКА (1897)
СВЪРЗАНА КЪМ МРЕЖАТА: 17 ФЕВРУАРИ 1995
След няколко мига Чарлтън развълнувано каза:
— Така ли? Кога? Ще съм при вас след двайсет минути.
После затвори, грабна си палтото и бързо излезе.
След няколко секунди се върна и се наведе над бюрото.
За да изключи компютъра.
Суейн натисна червения бутон за аварийно спиране. Асансьорът изскърца и спря. Той се пресегна нагоре към капака.
Балтазар, напълно изтощен след ритниците по вратите, седеше в ъгъла с наведена глава и тихо стенеше. Водачът му стоеше до него, без да проявява ни най-малко съчувствие, и гледаше кръвнишки Селексин.
Суейн тъкмо отваряше капака на асансьора, когато другият водач рече:
— Хайде, Селексин, не протакайте. — И кимна към Балтазар. — Довършете го.
Суейн спря и се обърна към тях.
— Това не зависи от мен — каза Селексин. — Знаеш го много добре.
Другият водач се обърна към Суейн и каза:
— Е? Виж го. — И кимна към стенещия в ъгъла Балтазар. — Той вече не може да се бие. Не може дори да се защитава. Довърши го. Не протакай. За нас битката приключи.
Суейн преглътна с мъка. В предизвикателството на дребосъка прозираше необичайна сила — силата на човек, който знае, че ще умре.
— Да — каза бавно Суейн, сякаш на себе си. — Да.
Отново погледна Балтазар. Едва сега забеляза колко едър е всъщност брадатият мъж. Не беше два метра. По-скоро два и двайсет. Но това вече сякаш нямаше значение.
Балтазар вдигна глава и го погледна. Очите му бяха кръвясали, гърдите му — разкъсани.
Суейн бавно пристъпи напред и се наведе над него.
Селексин забеляза колебанието му и тихо каза:
— Трябва. Нямаш избор.
Балтазар не откъсваше поглед от Суейн. Огромният брадат мъж пое дълбоко въздух, когато Суейн се пресегна и бавно, много бавно извади една кама от ремъка, преметнат през гърдите му. Тя тихо изсвистя, докато Суейн я вадеше от ножницата.
Балтазар затвори очи, примирен със съдбата си, неспособен да окаже никаква съпротива.
Хванал ножа в ръка, Суейн за последен път хвърли въпросителен поглед към Селексин. Дребосъкът кимна тържествено.
Суейн се обърна към Балтазар, вдигна ножа над сърцето му и… го направи.
Пъхна ножа обратно в ножницата.
После отстъпи встрани и се върна към капака на асансьора и предишните си занимания.
Балтазар го гледаше озадачено.
Селексин извърна поглед.
Другият водач стоеше като поразен от гръм. После се обърна към Селексин:
— Не може да постъпва така. — И викна на Суейн, който тъкмо отваряше капака: — Не можеш да постъпваш така.
— Току-що го направих — отвърна той. Капакът шумно се отвори.
Суейн се обърна, но не към другия водач, а към Селексин:
— Защото не това ми е призванието.
След което взе фенера на Хокинс и промуши глава през отвора. Друго занимаваше мислите му.