— Изгаси светлината — прошепна Суейн. — Ако не можеш да откриеш ключа, просто отвий флуоресцентната тръба. Освен това… — той сви рамене — не знам. Остави го отворен. Докато е тук, никой друг не може да го използва.
Хокинс тръгна към асансьора, а Селексин се доближи до Суейн, като внимателно оглеждаше тавана.
— Какво правиш? — попита Суейн.
Селексин въздъхна.
— Не всички същества в тази вселена вървят по пода, Суейн.
— Аха.
— Търся един боец, познат като рахнид. Неговият вид залага капани. Тези същества са огромни и с тънки крайници, но не са много силни. Обикновено се крият във високи пещери или хралупи и изчакват жертвата да дойде под тях. Тогава се спускат безшумно зад нея, обгръщат я с осемте си крайници и я удушават.
— Удушават я значи — рече Суейн и притеснено погледна потъналия в сенки таван. — Много хубаво.
— Татко? — прошепна Холи.
— Какво, мила?
— Страх ме е.
— И мен — тихо каза Суейн Холи го пипна по лявата буза.
— Какво ти е, татко?
Суейн погледна пръста й. По него имаше кръв.
Опипа бузата си. Имаше рана през цялата скула. Погледна яката на ризата си и видя голямо кърваво петно.
Кога се бе случило? Не го беше усетил. Може би когато се биеше с Рийз или когато тя риташе бясно във въздуха. Суейн се намръщи. Губеха му се моменти. Не можеше да си спомни.
— Нищо ми няма — рече той.
Холи кимна към подпрения на железния парапет Балтазар.
— Ами той?
— Тъкмо мислех да проверя — отвърна Суейн и коленичи до кризиеца. — Свети ми. — И й подаде фенера на полицая.
Холи насочи лъча към лицето на Балтазар.
Той присви очи от светлината. Суейн се наведе напред и каза:
— Не, не, не затваряй очи.
И задържа с ръка лявото око на Балтазар отворено. То беше кръвясало и подпухнало от слюнката на Рийз.
— Светни по-отблизо…
Холи пристъпи напред и с приближаването на светлината Суейн видя как зеницата на Балтазар се разшири.
Дръпна се назад. Нещо не беше наред…
Огледа тялото на ранения. Всичко у него говореше, че е човек — крайниците, пръстите, чертите на лицето.
Дори имаше кафяви очи.
„Очите“ — помисли си Суейн.
В очите нещо не беше наред. В тяхната реакция към светлината.
Човешките очи се свиват при силна светлина. Разширяват се в тъмното или при слабо осветление, за да пропуснат възможно най-много светлина до ретината. Тези очи обаче при по-силна светлина се разширяваха.
Не бяха човешки очи.
Суейн се обърна към Селексин.
— Изглежда човек и се държи като човек. Но не е човек, нали?
Селексин кимна. Беше впечатлен.
— Да, не е. Макар че се доближава — всъщност той е възможно най-близко до човека. Но определено не е човек.
— Тогава какво е?
— Казах ти вече. Балтазар е кризиец. Майстор на ножа.
— Но защо изглежда като човек? — попита Суейн. — Шансовете на някоя извънземна форма на живот да се развие по подобие на човешката са сигурно едно на милион.
— Едно на милиард — поправи го Селексин. — И моля те, въздържай се да употребяваш думата „извънземен“ така свободно. Звучи доста грубо. А и в сегашната ти ситуация извънземните са мнозинство.
— Извинявай.
— Но все пак — продължи Селексин — ти си прав. Балтазар не е човек, нито пък формата му. Той, а и още един участник, Белос, са аморфни. Могат да си променят формата.
— Да си променят формата ли?
— Да. Да си променят външната обвивка. Както вашият хамелеон променя цвета на кожата си, за да се слее с околността, така Балтазар и Белос могат да направят същото, само че те не сменят цвета си, а цялата външна обвивка. А и има смисъл. Когато се биеш в човешки лабиринт, логично е да приемеш човешки вид, защото всички врати, дръжки или потенциални оръжия ще са направени за човешката форма.
— Аха — рече Суейн и отново се зае с Балтазар.
Хокинс се върна от асансьора.
— Не беше много лесно — каза той, — но накрая успях да откача лампата…
Суейн беше отворил другото око на Балтазар и се вглеждаше в него.
— От… Какво? — попита той, без да се обръща.
Хокинс не отговори.
— Какво има? — попита Суейн и млъкна.
Хокинс гледаше втренчено фоайето под тях. Суейн проследи погледа му и възкликна:
— Божичко! — После бързо се обърна към Холи и каза: — Веднага го изгаси.
Фенерът угасна. Отново бяха обгърнати само от лунна светлина и Стивън Суейн се взря над перилата.
Мъжът беше висок и черен. Два остри рога стърчаха над главата му. Златният метал на гърдите му проблясваше на меката лунна светлина.
Беше застанал до една от стъклените витрини във фоайето, загледан втренчено в една от пътеките пред себе си, в нещо извън полезрението на Суейн.