Побиха го тръпки.
„Не гледа — помисли Суейн. — Дебне.“
Селексин се приближи до него.
— Това е Белос — прошепна той, без да сваля очи от рогатия мъж под тях. В гласа му звучеше страхопочитание, някакво благоговение, което не можеше да се сбърка. — Малонийският боец. Малонийците са най-смъртоносните ловци в галактиката. Събирачи на трофеи. Те са спечелили повече Президиъни от всеки друг вид. Дори провеждат вътрешен лов на шест кръга, за да определят кой от тях да се състезава в Президиъна.
Рогатият мъж — Белос — беше висок, широкоплещест, як като канара и с изключение на златния нагръдник, изцяло облечен в черно. Внушителна фигура.
— Не забравяй, че е аморфен — рече Селексин. — Има логика да се въплътиш в човешка форма. А още повече в усъвършенствана човешка форма.
Суейн тъкмо се канеше да отговори, когато чу зад гърба си шепота на Хокинс:
— Господи, къде е Паркър?
Суейн се намръщи. Хокинс вече бе споменал нещо такова. Паркър беше партньорката му. Дежурна заедно с него за през нощта. Може би все още беше тук, някъде из…
— Salve, moriturum es!
Гласът прогърмя в залата. Суейн подскочи, в жилите му се разля ледена кръв.
„Видял ни е!“
— Поздрав, противнико. Пред теб стои Белос…
Суейн трескаво мислеше. Къде можеха да отидат?
Имаха възможност да избягат — все пак бяха цял етаж над него.
— … правнук на Тром, победителя в Петия президиън. И както своя прадядо и още двама малонийци преди него, Белос ще излезе от тази битка сам, непобеден от никого и ненадвит от каранадона. Кой си ти, мой достоен и все пак злощастен съпернико?
Суейн преглътна с мъка. Пое дълбоко въздух и тъкмо щеше да се изправи и да отговори, когато чу някакъв странен тракащо-съскащ шум.
Идваше отдолу.
Някъде от залата.
Суейн се сви на пода. Белос не ги беше видял.
Предизвикателството му беше отправено към някой ДРУГ.
И тогава на сцената бавно се появи още един участник. Отляво. Тъмна, скелетна сянка пропълзя бавно между лавиците.
Промъкваше се предпазливо към Белос.
Каквото и да беше, беше голямо — поне два метра дълго, — но тънко, като насекомо, с дълги, ъглести крайници, наподобяващи краката на скакалец, с които се беше увесило на една от лавиците. Макар че Суейн не можеше да види лицето му добре, все пак успя да забележи, че зловещата му глава е частично закрита от нещо метално, като маска. Движенията му бяха придружени от странен металически шум, подобен на дишане.
— Какво е това? — прошепна той.
— Това е конда — отвърна Селексин. — Много злобен войнствен вид от по-крайните райони; забележително развита инсектоидна форма и според тези, които залагат на Президиъна, много вероятен победител. Не сваляй очи от предните й два крайника — върховете на ноктите на двата й палеца секретират много силна отрова. Ако конда те нарани, а после пъхне нокътя на палеца си в раната, ще умреш с писъци, повярвай ми. Единствената й слабост е, че дробовете й не могат да се справят с токсичността на вашата атмосфера, затова е с този дихателен апарат.
Кондата приближаваше към Белос — зловеща сянка, пълзяща бавно по лавиците.
Белос не помръдваше. Просто стоеше неподвижно до витрината.
Суейн изпита странно усещане, някаква воайорска тръпка — че гледа нещо, което никой друг няма да види. Нито пък ще иска да види.
Кондата предпазливо пълзеше към Белос, приближи го…
Изведнъж Белос вдигна ръка.
Кондата мигом спря.
Суейн се намръщи. „Защо спря?“
И изведнъж видя нещо друго.
Нещо между него и кондата.
Беше малко и черно — сянка, насложена върху тъмния фон — промъкваше се бързо и безшумно по върховете на лавиците, към кондата изотзад.
Изотзад!
Още едно такова същество идваше по лавиците от другата страна. Движенията му наподобяваха тези на котка. Заплашителни дори само с ловката си безшумност.
Селексин също ги видя и ахна:
— Хрътки!
Суейн се обърна към дребосъка. Селексин гледаше втренчено напред, пребледнял от страх и ококорен от ужас.
Суейн отново погледна към залата.
Още две от съществата — всяко приблизително с размерите на куче — пълзяха по лавиците и с лекота прескачаха от една на друга. Суейн видя катраненочерните им глави, дългите им, остри като игли зъби и яките крайници; видя и тънките им опашки да се мятат застрашително зад тях.
Селексин шепнеше:
— Не може да прави това! Не може!
Четирите твари застанаха в широк кръг над пътеката, на която се намираше инсектоидният боец.
Кондата не беше мръднала и на сантиметър. Не ги беше забелязала.