Селексин се обърна към Суейн и каза тържествено:
— Току-що потвърди своето първо убийство.
— Мисля, че е време да се махаме оттук — каза Суейн.
— И аз така смятам — съгласи се Хокинс.
Суейн вдигна Балтазар и го подпря на рамото си.
— Холи — прошепна той, — бързо, миличка, към асансьора.
— Добре.
После Суейн се обърна към Хокинс.
— Ще се върнем в асансьора и пак ще го спрем между етажите. Засега това се оказа най-безопасното място.
— Мен ме устройва — рече Хокинс.
Суейн повлече Балтазар, Холи вървеше до него, а Хокинс, Селексин и другият водач пред тях. Всички се отправиха към отворения, тъмен асансьор.
И изведнъж вратите на асансьора започнаха да се затварят.
Хокинс се спусна към тях, но те се затвориха тъкмо когато ги стигна.
— По дяволите! — изруга той.
Суейн погледна панела с номерата на етажите над вратите. Светещата цифра се премести от „1“ на „П“ и после на „ПН–1“
— Асансьорът… — прошепна той.
— Господи! — възкликна Хокинс. — Разбрали са как се ползва проклетият асансьор!
— Те са интелигентни — обади се Селексин.
— Те са животни, за бога — прекъсна го Хокинс малко по-високо от разумното.
— Извънземни, да. Животни, не — прошепна Селексин. — Бих казал, че да се разгадае измишльотина като вашия асансьор е проява на забележителен интелект.
Хокинс се канеше да отговори с подобаваща забележка, но Суейн се намеси:
— Добре, стига. Няма значение. Ще намерим друго място да се…
— Ей, татко, много си глупав — каза Холи и посегна към бутона на асансьора. — Ей сега ще си го извикаме.
— Не! — Суейн се хвърли да я спре, но беше твърде късно.
Холи натисна бутона.
Суейн затвори очи и сведе глава. Кръглият бутон светеше ярко в тъмнината на първия етаж.
Не вярваше на очите си. Сега който и да ползваше асансьора, не трябваше дори да гадае къде се намират. Нито пък да знае как се ползва той. Защото след като Холи бе натиснала бутона, асансьорът автоматично щеше да спре на първия етаж с пътника си.
— Какво стана? — попита Холи. — Нещо лошо ли направих?
Суейн въздъхна.
— Не, скъпа.
После даде Балтазар на Хокинс и отиде до края на балкона над фоайето.
Белос все още бе при информационното гише и не подозираше за присъствието им.
„Това поне е добре“ — помисли си Суейн и тръгна към асансьора с натежала от мисли глава. Но въпреки това трябваше да се махнат. Нещо щеше да пристигне с асансьора и той не искаше да са тук, когато това се случи.
Вдигна поглед към асансьора.
Холи го гледаше втрещено.
Селексин и другият водач стояха като истукани, със зяпнали уста.
Хокинс също само стоеше, държеше Балтазар и го гледаше втренчено.
Но всъщност Балтазар беше този, който привлече вниманието му.
Високият брадат мъж бе провесил лявата си ръка през рамото на Хокинс за опора. А дясната бе вдигната високо и между пръстите му проблясваше зловещо сребърно острие.
Заел позиция.
Готов.
Суейн не знаеше какво да направи. Какво ставаше? Балтазар се канеше да хвърли към него нож, а останалите стояха безучастни…
Балтазар хвърли ножа.
Суейн зачака удара. Зачака да се хване за гърдите и да почувства парещата болка, когато острието се забие в сърцето му…
Ножът профуча във въздуха с шеметна скорост.
Точно покрай него.
Суейн чу тупване — ужасният нож се заби в парапета зад гърба му. В железния парапет!
И тогава чу писъка.
Пронизителен вой на пълна агония.
Суейн се обърна и видя, че ножът на Балтазар е приковал за парапета предния ляв крак на една от хрътките. Бе хвърлен с такава сила, че се беше забил няколко сантиметра в желязото. Беше улучил хрътката в мига, когато се бе опитвала да се прехвърли през парапета — точно зад гърба на Суейн.
Хрътката продължаваше да вие и за момент Суейн успя да види чертите й отблизо. Четири яки черни крайника, всичките завършващи с дълги, остри като ками нокти; дълга черна опашка; и най-странното от всичко — главата. Главата на това подобно на куче животно сякаш бе само от две гигантски челюсти. Имаше някъде и очи, но Суейн виждаше единствено острите оголени зъби и масивните челюсти.
А над хрътката за части от секундата успя да зърне застаналия до информационното гише Белос.
Гледаше право в него.
И се усмихваше.
Беше знаел че са тук…
Суейн се обърна и залитайки се отдалечи от парапета. Хрътката яростно дърпаше прикования си крак. Стори му се, че ножът е единственото, което я държи права.