— Бързо — обърна се той към Хокинс. — Белезниците.
Озадачен, Хокинс сви от колана си чифт белезници и Суейн ги грабна.
Черната лапа бавно се промъкваше надолу, все по-близо до топката.
— Опитва се да отключи вратата! — ахна Хокинс поразен. Завъртеше ли топката от вътрешната страна, вратата незабавно щеше да се отвори…
Суейн посегна към вратата и опита да отвори белезниците. Но те не се отваряха.
Топката отново изщрака и Суейн подскочи в очакване вратата да се отвори.
Но тя остана затворена.
Щракването бе дошло от външната страна. Една от хрътките навън се опитваше отново да завърти топката. Вратата все още бе заключена. Но ноктестата лапа от вътрешната страна продължаваше да напредва към топката.
— Заключени са! Белезниците са заключени! — извика Суейн невярващо.
— Мамка му, разбира се! — Хокинс извади от джоба си връзка ключове. — Този. Най-малкият.
Суейн взе ключовете с треперещи ръце и се опита да вкара най-малкия в белезниците.
— Побързай! — рече Селексин.
Лапата вече беше на топката. Опипваше я.
Ръцете на Суейн трепереха толкова силно, че ключът се изплъзна от ключалката на белезниците.
— Бързо! — извика Селексин.
Суейн отново пъхна ключа и го завъртя. Белезниците се отвориха.
— Готово! — рече той, мина през стаята и се сви под топката.
Черната лапа я опипваше в опит да я хване.
Суейн се протегна към ключа за осветлението до вратата. Жиците му стърчаха от здрава метална розетка. Суейн закопча едната халка през луфт в розетката.
Черната лапа бавно започна да върти топката.
Суейн мушна втората халка зад лапата около най-тънката част на валчестата топка.
После здраво стисна халката — точно в мига, когато лапата завъртя топката напълно. Чу се силно щракване и вратата се отключи. Отвън я блъснаха и тя се открехна два-три сантиметра.
Но белезниците се обтегнаха и я задържаха.
Отворът бе петнайсет сантиметра. Една от хрътките злобно замахна към Суейн през тясната пролука между вратата и касата и той се дръпна.
Хрътките ръмжаха, драскаха по касата и се хвърляха върху вратата.
Но белезниците държаха.
Пролуката между вратата и касата бе твърде тясна.
Хрътките не можеха да влязат.
— Браво — рече Хокинс.
Суейн не беше впечатлен.
— И да не могат да я отворят — каза той, — скоро ще я разбият. Трябва да се махнем от тази стая.
Хрътките продължаваха да блъскат по вратата.
Суейн се обърна и видя Холи да стои до един от прозорците. Беше се навела над перваза, сякаш нещо я болеше.
— Холи? Какво ти е? — Той забърза към нея.
— Нищо… — отвърна тя разсеяно.
Блъскането продължаваше. Ръмженето на хрътките изпълваше стаята.
— Какво правиш? — бързо попита той.
— Играя си с тока.
Суейн надникна над рамото й. Холи държеше телефонната слушалка на пет сантиметра от перваза на прозореца. Когато я приближеше, сините електрически езичета сякаш бягаха от нея и образуваха широка окръжност. Бягаха от телефона!
Суейн съвсем бе забравил за телефонната слушалка и се намръщи като видя какво става. Не можеше да си обясни защо електричеството ще се отдръпва от нея. В края на краищата телефонът дори не работеше…
Блъскането и ръмженето на хрътките продължаваше.
Вратата все още се държеше.
— Я ми я дай! — рече Суейн и Холи му подаде слушалката. Той отново погледна към вратата.
И изведнъж блъскането и ръмженето спряха.
Тишина.
А после Суейн чу хрътките да се изнизват през копирната стая.
— Какво става? — попита Хокинс.
— Не знам. — Суейн отиде да погледне през прозорчето.
— Тук ли са? — попита Селексин.
— Не ги виждам — отвърна Суейн. — Защо избягаха?
Виждаше широко отворената врата на копирната стая. Зад нея, в полумрака, се виждаха вратите на асансьорите.
И тогава видя защо хрътките ги бяха зарязали толкова внезапно.
С тихо звънване вратите на единия асансьор бавно започнаха да се отварят.
„Каква дълга нощ“ — помисли си Боб Чарлтън, докато влизаше в сградата на 14-о полицейско управление.
Беше идвал тук и преди, но този път в главното фоайе бе доста по-спокойно — имаше само осемдесетина души. Той отиде до бюрото на дежурния и каза:
— Аз съм Боб Чарлтън. Имам среща с капитан Диксън.
— Господин Чарлтън? Аз съм Хенри Диксън — рече Диксън и протегна ръка, когато Чарлтън влезе в относително тихия офис. — Нийл Питърс ми съобщи, че ще дойдете. Какво мога да направя за вас?