— Нещо такова.
Чарлтън поглади брадичката си.
— Не знам. Май ще е по-добре да проверя връзките ни с тази библиотека. Заслужава си да опитам. Може пък който е пипнал Майкъл Фрейзър да е решил да свие и свързващия ни кабел. А ако е така, напълно е възможно да се е сринала и цялата главна верига.
Стигнаха до вратите.
— Капитане — каза Чарлтън, когато си стиснаха ръцете — благодаря за помощта и времето, което ми отделихте. Беше… интересно, меко казано.
Стивън Суейн надничаше през пролуката на прикованата с белезници врата на стаята за Интернет услуги в градската библиотека на Ню Йорк.
Вратите на тъмния асансьор бяха отворени, но нищо не се случваше.
Асансьорът просто зееше.
Отворен и тих.
Хрътките също не се виждаха. Сигурно бяха някъде на балкона. И дебнеха…
Суейн напрегнато гледаше в очакване нещо да излезе от асансьора.
— Може пък да е празен — прошепна Хокинс.
— Може — отвърна Суейн. — Може онзи, който е натиснал бутона, да не е успял да влезе.
— Шшшт — изсъска Селексин. — Нещо излиза.
— Оо! — възкликна Хокинс.
— О, боже! — изръмжа Суейн. — Този никога ли не се отказва?
Първо се показа опашката, насочена напред, потрепваща на около метър над земята. Суейн забеляза леката чупка в края й, на няколко сантиметра от върха, където беше счупил костта. После се появиха антените и накрая муцуната, която предпазливо изпълзя от кабината.
— Не е „този“ — рече Селексин, — а „тази“. Казах ти и преди, Рийз е женска.
— Как е разбрала как се ползва асансьорът? — попита Хокинс, докато наблюдаваха как Рийз свежда муцуна и души пода.
— Мисля — каза Селексин, — че е подушила миризмата на Суейн по някой от бутоните…
Изведнъж Рийз вдигна муцуна и обърна глава право към тях. Суейн и Хокинс мигом клекнаха зад вратата. Селексин не помръдна.
— Какво правите? Тя не може да ви види — прошепна той. — Може само да ви подуши. Като се скриете зад вратата няма да премахнете миризмата. Освен това — добави той мрачно — тя сигурно вече знае, че сме тук.
Суейн и Хокинс заеха предишните си места до вратата.
— Защо тогава не идва към нас? — попита Хокинс.
Селексин въздъхна:
— Да ви кажа право, чудя се защо въобще си губя времето да ви обяснявам. Смятам, че причината, поради която Рийз не идва към нас, е съвсем ясна.
— И каква е тя? — поиска да узнае Хокинс.
— Подушила е нещо друго — отвърна Селексин. — Някое друго същество, което, смея да предположа, я притеснява много повече от вас.
— Хрътките — каза Суейн, без да сваля очи от Рийз. Тя стоеше неподвижно на входа на асансьора.
— Точно така. И понеже те бяха там преди съвсем малко, миризмата им сигурно е много силна — каза Селексин. — Затова с положителност мога да твърдя, че в момента Рийз е много притеснена.
В продължение на една безкрайна минута наблюдаваха Рийз мълчаливо. Огромното й тяло не помръдна и сантиметър. Опашката й бе вдигната високо, стегната, готова за удар.
— Е, какво ще правим сега? — попита Хокинс.
Суейн се намръщи, после каза:
— Ще се махнем оттук.
— Какво? — възкликнаха Селексин и Хокинс едновременно.
Суейн вече беше посегнал към белезниците и ги отключваше.
— Първо, не можем да останем тук — каза той. — Рано или късно все някой от онези песове ще разбие вратата. А когато това се случи, ще сме в капан. Предлагам да сме готови да бягаме при първа възможност.
— При първа възможност ли? — рече Селексин. — Доста неточен план, ако позволиш да отбележа.
Суейн пъхна белезниците в джоба си и сви рамене.
— Да кажем, че просто имам усещането, че много скоро ще ни се удаде такава възможност. И когато това стане, искам всички да сме готови да хукнем презглава.
След няколко минути Суейн бе нарамил Балтазар, а Хокинс държеше Холи за ръка. Вратата беше отворена цели шестдесет сантиметра.
Рийз стоеше застинала пред асансьора, видимо напрегната, нащрек.
Зачакаха.
Рийз не помръдваше.
Измина още една минута.
— Чуйте ме всички — прошепна Суейн. — Когато кажа „Тръгвайте“, тичате право към стълбището. Стигате и хуквате нагоре. Като стигнем третия етаж, аз ще водя. Ясно ли е?
Те кимнаха.
— Добре.
Измина още една минута.
— Изглежда, май нищо няма да се случи — мрачно рече Селексин.
— Той е прав — каза Хокинс. — Може би е по-добре пак да сложим белезниците на вратата…
— Не още — отвърна Суейн: внимателно наблюдаваше Рийз. — Те са някъде тук и тя го знае… Ето!
Изведнъж Рийз се извърна надясно — нещо бе привлякло вниманието й.
Суейн здраво хвана Балтазар и каза: