Суейн с ужас гледаше как тримата му спътници паднаха на пода.
Каранадонът спря на няколко стъпки от тях. После се наведе и главата му изчезна от поглед. Когато отново се появи, в черната му мощна ръка се виждаше бялата фигура на водача на Балтазар.
Дребосъкът лудо мяташе ръце и крещеше нещо. Каранадонът го доближи до лицето си и с любопитство заразглежда шумното създание, което бе намерил.
После протегна ръката си напред, а с другата замахна и проряза тялото му с нокти.
Челюстта на Суейн увисна.
Очите на Хокинс се разшириха от ужас.
Три дълбоки червени разреза цъфнаха на гърдите на водача. Един бе разцепил устата му. Тялото му мигом се отпусна.
Изведнъж настъпи тишина.
Каранадонът разтърси тялото. То не помръдна. Огромният звяр разтърси безжизненото тяло още веднъж — като играчка, която вече не работи — и после го захвърли настрана.
Суейн не можеше да види Хокинс.
Наведе се да погледне под чиновете — и го видя. Хокинс лежеше по гръб на земята, затиснат от Балтазар, без да може да помръдне, но все пак се опитваше.
Господи, трябваше да му помогне по някакъв начин…
Бум!
Хокинс се мъчеше да се освободи. Усети как подът под него се разтърси. Замръзна, после бавно вдигна очи.
И видя огромните челюсти на каранадона, широко отворени, да се спускат към него…
Затвори очи. Вече беше къс…
— Ей!
Каранадонът вдигна глава.
— Да, на теб говоря!
Хокинс отвори очи.
„Какво става, по дяволите…?“
Каранадонът бавно се обърна към Суейн и вирна любопитно глава да види дръзкото същество, което се бе осмелило да прекъсне заниманията му.
Суейн махаше ръце и гневно крещеше на четириметровия звяр, който беше само на десетина метра от него.
— Ставай, ставай! Ще се справиш!! — извика Суейн с изкривено в свирепа гримаса лице, без нито за миг да сваля очи от чудовището пред себе си.
Крещеше гневно, предизвикателно.
— Действай! Привлякъл съм вниманието му! Сега гледа мен! Стани и тичай към стълбището!
Сякаш говореше на куче — звярът различаваше нюансите в интонацията, но не разбираше думите.
Хокинс изведнъж разбра какво става — Суейн говореше на него. И поднови усилията си да отмести Балтазар от себе си. След няколко секунди успя да се измъкне и го повлече по пода към стълбището, докато Суейн продължаваше да занимава звяра.
Каранадонът изглеждаше поразен от предизвикателството. Изрева страховито към Суейн.
— А, така значи… добре, да ти го начукам! — изкрещя в отговор Суейн.
С крайчеца на окото си видя как Холи и Селексин стигнаха до асансьорите на южната стена. В противоположната посока Хокинс и Балтазар стигнаха до стълбището.
За жалост обаче каранадонът все още гледаше право към него, а той бе напълно незащитен, на половината път между асансьорите и стълбището.
Мамка му. Какво да направи сега? „Добра я свърши, Стив.“
Бум!
Каранадонът бавно пристъпи към него.
Бум! Бум!
Още две стъпки и изведнъж разстоянието помежду им се стопи на два метра. Почти една ръка…
— Ей!
Каранадонът изви глава на ляво към Селексин и Холи до асансьорите.
— Да! На теб говоря! — извика Селексин.
С ръмжене грамадата направи една стъпка към асансьорите. После изрева.
Селексин се стегна, вдигна предупредително пръст и изкрещя:
— А, така значи! Да ти го начукам!
Суейн едва се сдържа да не се разсмее.
Каранадонът изрева яростно и тръгна към асансьорите. Тъкмо набираше скорост, когато трети глас извика силно:
— Ей!
Каранадонът спря за трети път.
— Да ти го начукам! — Този път беше Хокинс.
Суейн удивено въртеше глава между стълбището и асансьорите.
Вече напълно объркан, каранадонът се извърна към Хокинс на стълбището. Суейн се възползва от възможността и хукна към асансьора. Стигна до него и натисна бутона.
Хокинс лудо махаше ръце към каранадона, докато звярът приближаваше. Когато беше на около пет метра от него, Суейн пое щафетата и извика от асансьорите:
— Ей! Къде си, приятел? Забрави ли ме!
Каранадонът бавно се обърна.
Изпръхтя.
Бум!
Суейн погледна панела с номерата на етажите над левия асансьор. Те се преместиха от „1“ на „П“. Асансьорът отиваше надолу. Какво ставаше, по дяволите? Десният асансьор, онзи с изкривените врати, изглежда, не работеше.
Бум! Бум! Бум!
— Ей! — извика Хокинс отново. Но този път звярът не реагира. Продължи да върви към Суейн и асансьорите.
Бум! Бум! Бум!
— Ей! — изкрещя пак Хокинс. Каранадонът не спря, а продължи към асансьорите.
— Загазихме — каза Селексин унило.
— Здравата загазихме — съгласи се Суейн.