Асансьорът отново мръдна. Пак тръсване, но не като първото. Беше някак различно, не толкова остро.
Асансьорът отново се залюля и Суейн усети как краката му се подкосяват.
Разбра какво става.
Отиваха нагоре.
Звярът ги теглеше нагоре!
„Добре — каза си той. — Как ще се измъкнем?“
Асансьорът стържеше шумно по металната облицовка на шахтата.
Суейн погледна през капака и видя мощните крайници на каранадона — бе хванал въжето и го изтегляше нагоре.
Асансьорът продължаваше да се издига все по-високо и по-високо в шахтата.
„Трябва да има начин да се измъкнем — помисли си Суейн. — Трябва.“
Каранадонът изрева. Бяха близо, може би на един етаж. Капакът все още бе отворен. Каранадонът гледаше надолу към асансьора с животинска ярост и теглеше въжето.
„Въжетата“ — помисли Суейн.
Обмисли идеята за момент. Да, беше опасно. Но пък можеше и да стане. И без това нямаше избор. Сви рамене. Все пак беше по-добре от нищо.
Отново погледна Холи. Тя седеше сгушена в ъгъла и продължаваше да смуче палеца си.
„Да, може и да стане.“
„Трябва да стане.“
И Стивън Суейн се промуши през капака и стъпи на покрива на асансьора.
Читалнята бе по-близо, отколкото си мислеше.
Вече бяха само на два метра под вратите на третия етаж. Каранадонът продължаваше да тегли асансьора нагоре.
А после видя Суейн. И спря.
Суейн стоеше на покрива на асансьора и втренчено гледаше звяра.
Изведнъж каранадонът замахна към него. Суейн се отдръпна извън обсега на звяра. Той пак замахна и пак не уцели.
— Хайде де! — извика Суейн. — Излагаш се!
Звярът яростно изрева и отново замахна, този път по-силно, и отново не успя да удари Суейн, но уцели едно от въжетата.
То се скъса като конец и асансьорът се наклони. Но каранадонът все още го държеше.
С една ръка!
Звярът отново замахна и Суейн се наведе наляво. Не го уцели, но скъса второто въже.
„Още едно — каза си Суейн. — Още едно и се махаме оттук.“
Каранадонът бе разярен. Отново изрева с животинска ярост.
— Хайде, здравеняко — подразни го Суейн. — Замахни още веднъж и се омитам оттук.
И тогава каранадонът пак вдигна ръка.
Но не удари.
Скочи.
На покрива на асансьора!
Суейн не успя дори да се изненада. Асансьорът шеметно се понесе надолу!
Пронизително стържене на метал в метал продъни ушите му, докато асансьорът падаше в шахтата. Отвсякъде го шибаше вятър, от ъглите на падащия асансьор хвърчаха искри.
Звярът стоеше от другата страна на покрива, без да разбира какво е направил. И гледаше Суейн кръвнишки.
„Що за глупаво същество е това, дето скача върху асансьор, който държи?“ — крещеше умът на Суейн.
Но нямаше време да мисли за това. Той се промуши през капака и скочи на пода на асансьора.
— Залегни! — извика Суейн на Холи, надвивайки воя на падащата кабина. — На пода! Долепи се до пода! И ръцете под главата!
Асансьорът продължаваше да лети в шахтата.
Холи легна на пода. Суейн долази до нея и направи същото — легна на пода, разкрачи широко крака, с едната си ръка закри Холи, а другата подложи под главата си.
Сигурно вече и последното въже се бе скъсало. Лежеше на пода и очакваше катастрофалния сблъсък, който щеше да настъпи всеки момент.
Каранадонът пъхна огромната си глава през малкия отвор. Искаше да влезе, но не можеше.
Кабината продължаваше да лети надолу с шеметна скорост. Искри хвърчаха от всички страни, пронизителният вой ставаше все по-силен, и по-силен и по-силен.
И после асансьорът се удари в дъното.
Ударът беше умопомрачителен.
Суейн усети как тялото му мощно се разтресе, когато асансьорът премина от тридесет и пет мили в час на нула за части от секундата.
Мускулите на ръцете омекотиха удара за главата му. Тялото му, тъй като беше плътно долепено до земята, също намали до голяма степен силата на удара.
Същото беше и при Холи. Суейн се надяваше Селексин да е добре, тъй като той и без това лежеше на пода в безсъзнание.
Покривът под каранадона поддаде, счупи се и звярът влетя право през него и тежко тупна по гръб на пода — досами Суейн! — в облак от прах и парчета пластмаса.
Измина цяла минута.
Суейн бавно вдигна глава.
Първото нещо, което видя, беше тъмната набръчкана муцуна и огромните бели зъби на каранадона точно пред лицето си.
Стресна се. Но звярът не помръдваше.
Суейн бързо погледна гривната на ръката си и въздъхна. Зелената светлина отново светеше. Каранадонът беше заспал.
Той се надигна от пода и от тялото му изпопадаха какви ли не отломки. Половината от покрива на големия стар асансьор се беше срутил под тежестта на звяра и навсякъде се търкаляха парчета пластмаса и стъкла от флуоресцентните лампи.