В сервизната стая цареше пълен хаос. Решетката, която я преграждаше на две, бе смачкана от каранадона. Навсякъде се търкаляха отломки от потрошени дървени сандъци. А без голямата хидравлична врата входът беше само зейнала дупка в стената.
Хокинс погледна мъжа до себе си. Не изглеждаше добре. Очите му още бяха кръвясали. По кожата около тях избиваше червен обрив. По гъстата му брада продължаваха да се стичат балончета слюнка.
Балтазар изстена и опря ръка на пода в опит да се изправи, но не успя и се строполи, останал без сили.
„Ще трябва да се скатаем тук за известно време. Но първо — помисли си Хокинс — не е зле да се погрижа за тази врата.“
Селексин стана и загледа в огромното туловище на спящия каранадон. Наведе се и се взря в дългите бели зъби, които се показваха от катраненочерната муцуна.
Лицето му се изкриви в гримаса на пълна погнуса.
— Отвратително — рече той. — Наистина отвратително.
Суейн държеше Холи в скута си. Тя беше заспала, след като се бе оплакала от ужасно главоболие.
— Да, а не е и много умен — каза Суейн. — Виждал ли си друг? Отблизо?
— Не. Никога.
Суейн кимна и двамата мълчаливо загледаха огромния черен звяр. После той каза:
— Е, какво ще правим сега? Ще го убием ли? Можем ли да го убием?
— Не знам. — Селексин сви рамене. — Досега никой не е правил такова нещо.
Суейн се усмихна криво и разпери ръце.
— Е, какво да ти кажа…
Селексин се намръщи неразбиращо.
— Не те разбрах. Какво да ми кажеш?
— Нищо. Просто така се казва.
— Аха.
— Да — рече Суейн. — Също като „Да ти го начукам“.
Селексин се изчерви.
— Е, все трябваше да кажа нещо. И моят живот беше на косъм.
— Страхотен подбор на думи, особено да ги кажеш на нещо като това. — Суейн кимна към каранадона.
— Ами…
— Но беше доста дръзко. А и ми помогна. Благодаря ти.
— Няма нищо.
— Все пак ти благодаря — рече Суейн. — Между другото, позволено ли ти е да го правиш? Да ми помагаш, имам предвид?
— Ами — каза Селексин — технически погледнато, не. Нямам право да ти помагам физически в никоя битка, независимо дали е срещу друг участник или каранадона. Но след като Белос е довел хрътките, смятам, че — да използвам още един от вашите изрази — всички залагания се отменят.
— Моля?
— Не го ли казах правилно? „Всички залагания се отменят“. В смисъл, че правилата вече не важат.
— Мисля, че имаше предвид израза „край на залаганията“ — рече Суейн. — Но и това става.
Селексин се усмихна гордо, доволен от себе си.
Суейн се обърна към каранадона. Дългата остра козина на звяра се повдигаше и спадаше в ритъм с шумното му дишане. Беше огромен.
— Е, можем ли да го убием?
— Мислех, че не убиваш беззащитни жертви — каза Селексин.
— Това се отнася само за хората.
— Балтазар не е човек, но ти не го уби. Той е аморфен, нали помниш? Всъщност сигурен съм, че ще се изненадаш от истинската форма на Балтазар…
— Добре тогава — прекъсна го Суейн, — само за неща, които приличат на хора. И освен това — той погледна каранадона — Балтазар нямаше да ми откъсне главата, ако беше решил да се бие с мен.
Селексин понечи да възрази, но спря. Каза само:
— Може би.
— Е, какво мислиш? Можем ли да го убием?
— Не виждам причина да не го направим. Но с какво ще го убиеш?
Огледаха асансьора. Нямаше кой знае какъв избор на оръжия. Таванът на кабината беше направен от тънък гипсокартон, а и половината на практика го нямаше. По пода се търкаляха големи нащърбени парчета матирана пластмаса от флуоресцентните лампи. Суейн взе едно. Изглеждаше доста жалко като оръжие.
Селексин сви рамене.
— Може и да стане. Но пък може и само да го събуди.
— Хм — рече Суейн. Тази мисъл въобще не му се понрави.
Не искаше да събужда каранадона. Така си беше добре. Заспал дълбоко. Но докога? А и да убие твар по-голяма от мечка с едно жалко парче пластмаса не му изглеждаше много вероятно.
В този момент каранадонът лениво вдигна дясната си лапа и замахна към нещо, което жужеше около муцуната му. После отново я отпусна и продължи да спи, сякаш нищо не се е случило.
Суейн го наблюдаваше внимателно, замръзнал на място.
Каранадонът изпръхтя, размърда се и се обърна на другата страна.
— Знаеш ли, не съм толкова сигурен, че е умно да го убием — прошепна Селексин.
— И аз си мислех същото — рече Суейн. — Хайде, да тръгваме. — Той стана и вдигна Холи. — Хайде, скъпа, време е да тръгваме.
Тя се размърда сънено.
— Боли ме главата.
— Накъде? — попита Селексин.
— Нагоре — отвърна Суейн и посочи огромната дупка в тавана на асансьора.