Но без врата.
Суейн мина през входа и се озова до релсите на метрото. Гривната продължаваше да бипка настоятелно.
В тунела беше тихо. Целите стени бяха боядисани в черно и на всеки петнадесетина метра имаше дълги бели флуоресцентни лампи. Стара дървена врата висеше на здрав катинар до входа. Суейн се зачуди как ли е била извадена от пантите.
Вдясно чу шумолене.
Суейн се обърна.
Беше втората хрътка!
На три метра, с гръб към него, и енергично мяташе глава. Май беше хванала плъх.
Суейн се накани да се отдалечи, но от дъното на тунела се чу тих тътен. Релсите зажужаха.
Завибрираха.
Мека бяла светлина се появи иззад ъгъла на тунела.
Изведнъж мотрисата на метрото прелетя през тишината с оглушителен, пронизителен вой, ярко осветените й прозорци се изнизаха с шеметна бързина.
Суейн залегна на черната опушена земя в тунела и в светкавичната светлина от мотрисата забеляза как главата на хрътката се вдигна — и тя го видя.
Влакът профучаваше край него и вдигаше прах и мръсотия от земята — те се набиваха в лицето му. Суейн стисна очи.
След миг влакът изчезна и в тунела отново настъпи тишина. Гривната продължаваше да бипка.
Суейн бавно вдигна глава.
Тунелът беше празен. Той погледна към мястото, където бе видял хрътката…
Нямаше я.
Суейн се извърна.
Нищо.
Усещаше учестения пулс на сърцето си. Дясната ръка страшно го болеше там, където мръсотията се бе набила дълбоко в прорезите от ноктите на хрътката. Изпоти се.
13:40
13:39
13:38
Нямаше време за болките си. Изтъркаля се на една страна и — странно — усети нещо в левия джоб на дънките си.
Беше счупената телефонна слушалка. Съвсем беше забравил за нея. Холи му я бе дала, когато бяха на първия етаж. Бръкна в другия си джоб.
Белезниците.
И безполезната запалка на Джим Уилсън.
Отново погледна гривната.
13:28
И ОТБРОЯВА
Думите мигаха.
„Господи — помисли си той. — И отброява. Знам. Знам, че отброява!
Мамка му!“
Изпълнен със страх, Суейн огледа тунела. Хрътката я нямаше. Времето изтичаше. Трябваше да се върне в библиотеката.
И изведнъж, без никакъв звук, хрътката го нападна изотзад — хвърли се на гърба му и двамата се проснаха на релсите. Белезниците паднаха на земята; запалката също.
Хрътката бе на гърба му, но той бързо се изтърколи и я отхвърли.
Като котка, тя меко скочи на крака, обърна се и отново се хвърли към него. Суейн я хвана за тънката шия и падна по гръб между релсите.
Тя започна да ръмжи и да се гърчи — отчаяно се опитваше да се отскубне от хватката.
Размахваше лапите си с остри като бръснач нокти — едната раздра ризата на Суейн и остави кървави следи по гърдите му, другата замахваше злобно към ръката му.
Суейн лежеше по гръб върху бетонните траверси, опънал ръката си напред, хрътката беше не една ръка разстояние. По-добре да дращи ръката му, отколкото да се докопа до тялото му…
И изведнъж се смръзна.
Чу го.
Тих, далечен тътен.
Хрътката не обръщаше внимание, само диво се мяташе.
Релсите от двете му страни започнаха да жужат.
Да вибрират.
О, не…
О, не!
Лицето на Суейн бе точно до релсата, очите му — на нивото на един от дебелите болтове, които прибягваха релсите за траверсите.
Като белезници!
Хрътката продължаваше да се гърчи и да се мята. Суейн се претърколи.
Затърси.
Релсите зажужаха по-силно.
Суейн отчаяно се огледа. „Къде са?“
Още по-силно.
„Къде…“
Търси. Търси…
Чуваше металическото тракане на приближаващия влак. Щеше да ги връхлети всеки момент…
„Ето ги!“
Белезниците лежаха на земята до една от траверсите.
Суейн грабна белезниците и бързо ги щракна около тънката шия на животното.
Хрътката се стресна от металната гривна на врата си.
Суейн вдигна поглед и видя мъгливата бяла светлина, идваща откъм завоя на тунела. Тътенът вече беше много силен.
Той бързо пусна хрътката и закопча другия белезник за релсата.
Щрак!
Стърженето на стоманени колела изпълни въздуха. Влакът излезе от завоя.
Суейн сграбчи хрътката за опашката, дръпна я и залегна до релсите.
Хрътката остана с глава, прикована от вътрешната страна на релсата, а Суейн държеше опашката й отвън.
Влакът профуча, чу се отвратителният звук от трошене на кости, когато металните му колела строшиха врата на хрътката и я обезглавиха.
Осветените прозорци се изнизаха с шеметна бързина и не след дълго грохотът му заглъхна в тъмнината на тунела.
Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от настоятелното бипкане на гривната.
От обезглавеното тяло на хрътката бавно се стичаше лигава черна слуз. Суейн избърса капките кръв, които го бяха изпръскали, когато влакът бе прерязал врата на животното.